Хедър Греъм - Ондин

Когато се приготви, Ондин слезе в трапезарията. Нито чичо й, нито Раул седяха на масата; двамата стояха до два срещуположни прозореца и изглеждаха сковани и намръщени. Нещо се беше случило. Дали се бяха скарали? Във всеки случай баща и син не се поглеждаха и изобщо не обръщаха внимание на богатата закуска, която ги очакваше на масата.

— Ето те най-после, племеннице! — извика Уилям.

— Закъснях ли?

— Да, и то доста! — Той й придърпа един стол и зае място срещу нея. — Беро, налейте чай на господарката — заповяда той на непознатия прислужник, който беше заел мястото на Джем. — После излезте.

Ондин наля малко сметана в чашата си. Какво възнамеряваше чичо й? Тя погледна към Раул, който не се помръдваше от мястото си, и се учуди на заклинателния му поглед. След известно време се обърна към Уилям.

— Първо се оплака от закъснението ми, а сега ме гледаш, като че съм теле с две глави. Защо просто не ми обясниш по каква причина ме измъкна от леглото толкова рано?

— За бога, момиче, как само изглеждаш! Тези сенки под очите! Нима си болна?

— Радвам се на отлично здраве, чичо, макар че ти с удоволствие би присъствал на кончината ми, нали?

— О, ти си твърде млада и жизнена, за да ми направиш тази услуга и да си отидеш преждевременно от живота! А тъй като си сгодена за Раул и скоро ще станеш част от нашето семейство, аз съм задължен да се грижа за здравето ти.

Ондин отпи глътка чай и се постара да отговори спокойно.

— За какво намекваш? Отдавна сме обсъдили всичко това, нали?

Злобната му усмивка я стресна. Дали не беше забелязал нещо през нощта? Уоруик! Дали бяха заловили мъжа й, докато се е измъквал през балкона? О, Господи! Стомахът й се сви на топка.

— Скъпа Ондин… — започна чичото.

В този момент вратата се отвори с трясък и Беро се втурна като вихър в трапезарията.

— Нали казах, че не желая да ме смущават! — изфуча разярено Уилям.

— Да, но… — заекна прислужникът. — Кралят е тук!

— Кралят? — повтори стъписано Уилям и скочи от стола си.

— Точно така! Каретата му вече се изкачва по входната алея. Ескортират го поне дузина войници. Ние сме напълно неподготвени. Какво да правим?

Ондин се надигна, движена от противоречиви чувства. Беше благодарна за посещението на Чарлз, но дали той не идваше твърде късно, за да спаси Уоруик? В последния миг се сети, че пред чичо си и Раул трябваше да се преструва на уплашена.

— О! — простена тихо тя.

— Не ставай глупачка! — изфуча Уилям. — Дръж се естествено. Не съм повдигнал обвинение срещу теб, така че не те заплашва опасност. Тичай в обора, Беро! Кажи на хората да посрещнат каретата на Чарлз и да се погрижат за конете! После иди в кухнята и кажи на Джем да отвори бъчва с най-добрия ейл и да приготви изискана закуска за Негово величество.

Щом слугата излезе, Уилям отиде при племенницата си и я сграбчи за косата. Неочакваната болка извика сълзи в очите й.

— Внимавай какво говориш и как се държиш! — заповяда ледено той. — Ако ме издадеш, ще извадя доказателствата за заговора, в който си участвала заедно с баща си. Ако въпреки това бъда осъден, ти ще паднеш заедно с мен, кълна ти се. Да вървим!

Той я извлече за косите в салона и я пусна едва когато застанаха пред входната врата, за да посрещнат краля. Забързаните ратаи тичаха да поемат конете, помагаха на войниците да слязат от седлата. Един лакей спусна стълбичката на каретата и кралят слезе усмихнат.

— Ваше величество! — Ондин се втурна към него, коленичи и целуна пръстена на ръката му. Раул и Уилям слязоха по стълбите и се поклониха почтително.

Изведнъж Ондин спря да диша. С ъгълчето на окото си беше забелязала Уоруик, който заедно с останалите мъже се грижеше за конете.

— Много се радвам да видя отново красивото ви лице, дукесо! — поздрави я Чарлз и я целуна по двете бузи. — Много се разтревожих, когато избягахте в онзи злощастен ден. Не беше нужно, защото срещу вас нямаше никакви доказателства. Чух някои неприятни слухове, но никой не ви обвини открито. Толкова се радвам, че сте се върнали в дома си.

— Благодаря ви, сър — отговори Ондин, прикривайки с мъка развеселената си усмивка. Тя се възхищаваше на артистичните постижения на краля, а след като бе видяла Уоруик здрав, и читав, на сърцето й беше още по-леко.

Кралят се обърна към сина и бащата Довьо.

— Уилям! Раул! За мен е удоволствие да ви видя.

— Много сме ви благодарни, Ваше величество — отговори Уилям и отново се поклони. — Вашето посещение е голяма чест за скромния ни дом.