Хедър Греъм - Ондин

— Аз… аз… — заекна безпомощно тя.

— Някой друг знае ли къде сте?

Ондин не можа да отговори. Устата й беше суха, силите я напуснаха и тя се олюля.

— Вие сте болна, Ондин. Елате, ще ви отведа в къщата.

— Не… — изхърка задавено тя.

— Не се страхувайте! Ще ви отведа до вратата и ще повикам мама да ви заведе в стаята ви, без Уоруик да забележи. Сигурно ще побеснее от яд, като узнае, че сте идвали в обора.

Ондин нямаше сили да се възпротиви и се опря на ръката му. Успя някак да се завлече до къщата. Пред очите й беше паднала мъгла. За Бога, каква беше тази странна болест? Чувстваше се почти като в Нюмаркет, където я бяха упоили.

— Ето, стигнахме. — Клинтън й помогна да се изкачи по стълбата. — Почакайте да повикам мама…

Ондин чуваше думите му някъде много отдалеч. Отчаяна, тя притисна с ръце слепоочията си.

— Ето я и мама. Тя ще ви сложи в леглото.

Смаяна, Ондин погледна в усмихнатото лице на Клинтън. В следващия миг усмивката се стопи в мрак. Нещо не беше наред. Отнякъде дебнеше опасност…

Една грижлива ръка прихвана рамото и.

— Болна ли сте, милейди?

— Да — пошепна немощно тя, — аз…

— Най-добре е веднага да си легнете. Аз ще ви помогна. — Ондин се облегна на рамото на икономката, която заговори с мек укор: — Не биваше да излизате от къщата в такова време. Успокойте се, утре няма да заминете. Вече знам какво се е случило с бедната Женевиев. Всичко знам. Открих тайната в параклиса. Когато узнае истината, Уоруик няма да ви отпрати.

Смисълът на думите й проникна бавно в помътеното съзнание на Ондин.

— Истината?

— О, да, милейди. Искате ли да се убедите със собствените си очи? Най-добре е веднага да отидем в параклиса.

Ондин прекоси без съпротива големия салон и затъмнената бална зала. Двете влязоха в параклиса и икономката я потегли към красивия саркофаг на Женевиев.

Каменната врата беше отново отворена и Ондин се взря неразбиращо в зейналата черна пропаст. На шиите на двете мраморни ангелчета висяха примки. Господи, това бяха бесилки!

Тя отвори уста, за да извика, но не произнесе нито звук. Студеният, смъртен страх й помогна отново да мисли разумно. Матилда възнамеряваше да я убие, осъзна тя, но как да се отбранява, като крайниците й бяха сковани от странно вцепенение?

— Вие сте ме упоили — прошепна безсилно тя. — Защо, за Бога?

— О, ти, сладко, красиво същество! — заговори гърлено Матилда.

Най-после Ондин видя лудостта в очите на старата жена. Твърде късно. Матилда, която беше обичала нежно Женевиев и бе проливала горчиви сълзи заради мнимото отпращане на втората графиня…

— Защо ли? — промърмори с отсъстващ вид икономката и се зае да стяга двете примки.

— Вие… вие сте обичали Женевиев. А аз… аз повярвах, че харесвате и мен.

— О, разбира се, че обичах Женевиев. Обичам и теб, сладката ми. Ето виж, тук има две примки. Не искам да си отидеш сама. Това беше грешката, която допуснах тогава с Женевиев.

— Не…

— Защо все пищите? — изхленчи Матилда. — О, Ондин, не ги ли чу? Мъртвата господарка и милата ми майка! Онзи ден видях всичко. Мама блъсна лейди Чатъм по стълбата, за да я убие. Ей там отзад стана всичко. А какъв ужас преживях, когато и мама полетя надолу… Оттогава говоря и с мама, и с господарката — почти всеки ден. Помислих, че ако Женевиев умре, душите им ще намерят вечен покой. Смъртта на красивата млада графиня трябваше да ги умилостиви. Но се оказа, че съм се заблудила. Женевиев не им беше достатъчна. Две жени трябва да умрат, също както тогава. Графинята и незаконната дъщеря на любовницата…

— О, не! Защо ме упоихте?

— Ах, мое бедно дете! Разбира се, че сипах упойка в млякото ти. Исках само да улесня сбогуването ти с този свят. Не се страхувай, ще те държа за ръка и двете заедно ще се преселим от този свят в отвъдния.

Отчаяна, Ондин направи опит да се съпротивлява, когато Матилда надяна примката на врата й. Но беше твърде слаба и скоро и последните искрици сила в тялото й угаснаха.

Уоруик влезе с натежало сърце в работната си стая. Клинтън беше получил заповед да приготви каретата за следващата сутрин и беше кимнал, без да каже нито дума. Безмълвното неодобрение на братовчед му потискаше графа много повече, отколкото всички гневни обвинения. Тъй въздъхна и извади от шкафчето кесия със златни монети. Парите, които Ондин трябваше да вземе със себе си на кораба… Да, тя щеше да се качи на този кораб, дори ако се наложеше да я завлече там със запушена уста и завързани ръце. Той отпи голяма глътка направо от бутилката с коняк. Трябваше да се подкрепи преди последното, решително обяснение с жена си. Нужно бе да напрегне цялата сила на волята си, за да не я докосне, да не й признае, че я обича до полуда.