Хедър Греъм - Ондин

— Това е толкова необичайно за него. — Той се усмихна окуражително на Ондин и улови ръцете й. — Горе главата, милейди! Това не е братовчедът, когото познавам, откакто се помня. Той не е жесток човек и съм сигурен, че това странно настроение скоро ще отмине.

Вместо отговор Ондин само вдигна рамене и Джъстин смръщи замислено чело.

— Вече доста време се държи наистина странно. Не разбирам. Започвам да се боя за разума му.

Ондин избяга в стаята си, хвърли се на леглото и даде воля на сълзите си. Навън бушуваше буря, която й се струваше много по-слаба от тази в сърцето й.

Някъде отдалеч до ушите й достигна упорито тропане. Някой чукаше на вратата й — не Уоруик, защото той просто щеше да влезе.

Тя се надигна уморено и отвори вратата на Матилда, която стоеше на прага с чаша козе мляко. Изпълнена със съчувствие от отчаянието на икономката, Ондин я настани в едно удобно кресло.

— Не се вълнувайте толкова…

— Клинтън е прав. Уоруик се държи наистина странно. Обзела го е някаква лудост. — Матилда въздъхна и стисна треперещите си ръце. — Дано утре се вразуми. О, просто не проумявам как…

— Успокойте се, моля ви. — Ондин донесе от салона бутилка коняк и напълни една чаша. — Пийнете, ще се почувствате по-добре. — Искаше й се да вдъхне някаква надежда на бедната жена, но знаеше, че решението на Уоруик е непоклатимо. А самата тя щеше да остане в тази къща само толкова, колкото беше необходимо.

Матилда отпи с отсъстващ вид голяма глътка, после вдигна глава.

— Не, няма да го допусна… Изпийте млякото си, милейди, трябва да се подкрепите. — За да не й противоречи, Ондин изпи чашата на един дъх, макар да не обичаше козе мляко. След малко икономката стана и се запъти към вратата. — Не се тревожете, милейди, аз няма да му позволя да ви изостави.

Когато остана сама, Ондин пристъпи към прозореца и погледна сивото, осеяно с гонещи се облаци небе. Дали бурята беше благоприятна за бягството й? Все още не валеше.

Изведнъж тя си припомни странния шепот през онази бурна нощ. Някой се бе промъкнал незабелязано в къщата и отново беше изчезнал. По какъв път? През коя тайна врата?

Тя почука по всички стени, но без успех. Накрая дръпна завесата, зад която беше поставено нощното гърне, и забеляза едно малко камъче, което стърчеше от стената. Натисна го с трепереща ръка и част от стената изскочи навън.

Ето че бе открила път за бягство. Накъде ли водеше тунелът? Тя грабна една запалена свещ и тръгна по тъмния коридор. Учуди се безкрайно, когато не чу цвърчене на плъхове. От тавана не висеше нито една паяжина. Някой използваше този тунел, и то често.

След около четиридесет крачки стигна до тясна, извита стълбичка и слезе по нея. Отвори ниската вратичка и надникна през гъстия храсталак. Оборите бяха доста далеч, но все пак и се видяха достижими.

О, да можеше да избяга още сега… Но не посмя. Трябваше й скромна тъмна наметка, за да се преоблече като поклонничка, трябваха й пари. В Лондон щеше да си набави дрехи, които подобаваха на положението й, да наеме карета и да се върне в отнетите си земи.

Сега обаче щеше да отиде в обора, да си избере кон и да намери подходящо седло и юзда. Затова остави свещта на прага, проби си път през храстите и хукна през поляната към обора.

По едно време спря и разтърси глава. Беше я обзела странна замаяност. Изведнъж пътят й се стори много по-дълъг, отколкото беше предполагала. Зави й се свят, земята се разлюля под краката й. Стомахът й се преобърна и тя прокле козето мляко, което открай време не можеше да понася.

Когато стигна до обора, трябваше да се залови за стената. Краката отказваха да я носят. Не, сега не биваше да се разболява — не и преди да беше напуснала Чатъм Менър и да се беше скрила на сигурно място!

Решена на всичко, тя събра остатъците от силите си, влезе в обора и огледа боксовете. Червенокафявата кобилка, която беше яздила веднъж, изцвили тихо и Ондин реши да вземе именно нея. Надникна в стаичката, където бяха окачени всевъзможни седла и юзди. След полунощ щеше да се измъкне през тайния изход, да дойде в обора, да оседлае кобилата и да избяга.

— Ондин! Какво правите тук? Бурята ще се разрази ей сега.

Ондин изпищя ужасено, когато тежка ръка падна на рамото и, и се обърна. Клинтан стоеше зад нея с голям чук в ръка и страхът й нарасна още повече. Той беше толкова мил и почтителен с нея — но нима можеше да бъде сигурна, че убиецът не беше именно той…

— Господи, този Уоруик ви е побъркал! Знае ли къде сте в момента?