Хедър Греъм - Ондин

Нямаше друг изход. Ондин трябваше да напусне Чатъм Менър. Макар да не беше суеверен, той усещаше злокобната заплаха, която се криеше в разразилата се буря — предупреждение за смъртна опасност.

Най-после графът изпъна рамене, влезе в частните си покои и отвори вратата към спалнята на Ондин.

Помещението беше празно.

— Ондин!

Отговори му само виещият вятър. Уоруик претърси всички околни стаи, но напразно. Побеснял от гняв, той изскочи на коридора и извика Джейк, който се втурна загрижено по стълбата,

— Тя е изчезнала! — изкрещя Уоруик.

— Невъзможно! Кълна се в живота си, че не е минала покрай мен!

Джъстин вече тичаше през галерията с портретите и спря задъхан пред брат си.

— Какво се е случило?

— Ондин е изчезнала. За Бога, трябва да я намеря, Джъстин!

Тримата мъже се втурнаха като луди надолу по стълбата. В залата седеше Клинтън, който ги посрещна с недоумяващ поглед.

— Какво става с вас?

— Виждал ли си Ондин? — попита задъхано Уоруик. Клинтън се поколеба.

— Ако смяташ отново да говориш с нея с предишния тон, няма да ти кажа абсолютно нищо. Ако наистина говореше сериозно преди малко, още утре съм готов да напусна тази къща. В последно време се държиш също като звяра, който се пъчи на герба ти.

Уоруик сграбчи отчаяно ръката на братовчед си.

— Няма да й сторя зло, повярвай ми! Боя се за живота й.

Клинтън не се колеба повече.

— Жена ти е болна и мама я сложи в леглото.

— Тя не е в стаята си! Нали оттам идваме!

— Тогава не знам…

— Къде е Матилда? — намеси се възбудено Джъстин.

— Видях я да влиза в параклиса — отговори объркано Джейк.

Без да каже дума, Уоруик прекоси с големи крачки балната зала. Тримата мъже го следваха по петите. Вратата на параклиса беше заключена отвътре и Уоруик не успя да я изкърти дори когато наблегна с цялата си сила. Едва когато другите го подкрепиха, вратата поддаде и ключалката се строши.

Тримата нахлуха в параклиса, но спряха на прага, сковани от безименен ужас. Матилда седеше пред саркофага на Женевиев, краката й висяха в отворената врата към гробницата. Главата на Ондин беше облегната на рамото й, сладка, невинна усмивка играеше по красивите устни. Дали беше заспала? Вратовете на двете жени бяха стегнати в примки.

— Уоруик! Джъстин! — извика зарадвано Матилда. — И милият ми Клинтън! Скоро ще извърша онова, за което съм предопределена. Ще взема милата графиня с мен — и всички бъдещи Чатъмови могат да живеят в мир!

— Не! — Викът на графа отекна глухо под каменните сводове.

Матилда се усмихна и бавно се свлече в гробницата. Уоруик се втурна като луд напред, за да улови Ондин, която се плъзгаше към ръба на отвора. Не, не биваше да закъснее…

Той успя и в последния миг улови полата на жена си, издърпа я на пода и Джъстин я освободи от убийствената примка. Колко бледа беше, колко студени бяха бузите й…

Уоруик притисна глава до гърдите й и се вслуша. После изпрати безмълвна благодарствена молитва към небето.

— Жива е! — произнесе задавено Джъстин. — Диша!

Ондин повдигна леко клепачи, видя лицето на Уоруик и се усмихна с благодарност. Очите й се затвориха отново и графът бурно я притисна в обятията си. Очите му се напълниха със сълзи.

Трябваше веднага да я махне от това ужасяващо място. Но краката му сякаш бяха приковани за пода. Не се помръдна, докато Клинтън не слезе в гробницата, за да изнесе на ръце мъртвата си майка.

— Тя беше луда — прошепна нещастно момъкът, без да смее да погледне към братовчед си. — О, Господи, Уоруик, толкова съжалявам… — Клинтън въздъхна и поклати глава. — Нямах представа, че…

— Знам. Аз също съжалявам, Клинтън.

— Сега ще погреба мама и после ще си отида завинаги.

— Не, Клинтън — отговори решително Уоруик и продължи с мек глас: — Ние всички сме от семейство Чатъм. Тази нощ платихме скъпо и прескъпо за греховете на предците си. Чатъм Менър е толкова твой дом, колкото и мой. Матилда беше твоя майка — несъща сестра на баща ми. Ще я погребем заедно — а с нея и тъжното минало.

Джъстин сложи ръка на рамото на брат си.

— Отнеси Ондин в стаята й. Аз ще остана с Клинтън.

Уоруик не можа да отговори. Нещо го задушаваше и само кимна.

Стана бавно и изнесе жена си в големия салон. Без да съзнава какво прави, излезе навън, пред входната врата, защото усещаше непреодолима нужда от чист въздух.

Вълците виеха по северните хълмове и Уоруик им се зарадва, защото това бяха естествени гласове, не призрачно шепнене. Духовете никога вече нямаше да се върнат сред стените на Чатъм Менър.