Хедър Греъм - Триумф

После съвсем внезапно се бе омъжила за някакъв янки.

Бил дяволски свястно момче, както всички го уверяваха.

Но оттогава Сидни живееше във Вашингтон, а той копнееше дъщеря му да си бъде у дома. Джеймс зарея поглед над морската шир и се запита дали да не замине на север, за да се опита да убеди съпруга на Сидни, че в разгара на войната за нея ще бъде по-добре да си бъде у дома.

Никой обаче не подкрепи тази идея. Тийла му припомни, че той самият е избухлив и твърдоглав и няма право да иска от дъщеря си да бъде друга. Още повече че Сидни се бе омъжила по свой избор; беше писала на баща си преди сватбата, за да го уведоми, и очевидно обичаше съпруга си. Но всеки баща копнее да бъде с детето си, особено на Коледа.

— Татко?

Той се обърна, изненадан, че някой го бе открил край брега на лагуната в толкова ранен час. Беше Дженифър. Вече бе зряла, тридесет и пет годишна жена, която с всяка измината година ставаше все по-красива. Имаше лешниковите очи на майка си, с благородни черти на лицето и нежна усмивка. От нея струеше някакво особено вътрешно спокойствие. Тя приближи до него и баща й я прегърна.

— Татко, той е достатъчно умен, за да не дойде. Знае, че офицерите от флотата го следят много зорко! Те са наясно колко много Джеръм е привързан към семейството си. — Замълча за миг. — Представям си, че днес Риса също е излязла край брега на морето и го очаква с нетърпение.

— Риса е в Сейнт Огъстин. Тийла настояваше тя да дойде при нас, но Риса се бои да не би Джеръм де е някъде на север и тя да не може да стигне при него.

— Той не е глупак. Сигурна съм, че е в безопасност. Освен това току-що получихме писмо от Брент, в което ни пише, че е добре, но е много зает…

— Вярваш ли, че поне за Коледа ще спрат да се избиват? — тихо попита Джеймс.

— Получихме и писмо от Сидни. Донесе ни го един от кавалеристите на капитан Дикинсън.

— Знам.

— Татко, иска ми се по някакъв начин да облекча мъката ти.

Той я притегли към гърдите си и притисна лице към чернокосата й глава.

— Ти го правиш. Ти, Антъни и Мери. Напоследък казвал ли съм ти колко много те обичам? Колко си ми скъпа?

— Татко, аз… — Внезапно замълча.

— Погледни, татко, погледни! — извика след миг Дженифър.

Баща й се бе загледал към морето и затова не бе видял мъжа, който лежеше наполовина във водата в другия край на лагуната под огромна палма.

— Мили Боже, там има човек! — ахна Дженифър. Отдръпна се от Джеймс и се затича по брега.

— Не! Чакай! — заповяда й Джеймс. Но не бе сигурен, че тя ще го послуша, и хукна след нея. Сграбчи я за ръката и я дръпна назад. — Спри! Ако е жив, може да е опасен!

Заобиколи я. Дженифър го последва, но сега поне гърбът му я пазеше. Когато наближи проснатото тяло, Джеймс извади ножа, който винаги държеше пъхнат в ботуша си. Коленичи на мокрия пясък и претърколи войника, предполагайки, че е мъртъв.

Беше жив… Джеймс напипа пулса на гърлото му. Беше много слаб, но се долавяше. Джеймс огледа униформата на непознатия. Беше от кавалерията на Севера. Още един кавалерист… проклета кавалерия! Мъжът бе слаб, млад, с пясъчноруса коса и загоряла кожа.

— Татко…

— Той е жив.

Джеймс се вгледа внимателно в лицето на мъжа. На слепоочието му бе засъхнала кръв с полепнал по нея пясък.

— Трябва да го отнесем у дома! Да му помогнем — заяви Дженифър.

— Той е янки, Дженифър.

— Иън и Тейлър също се бият на страната на янките. И двамата са ти много близки, почти като родни синове.

— Дженифър, съпругът ти бе убит от северняците.

— А братовчед ми Иън ме спаси от бесилката. Татко, нали не искаш да кажеш, че ще го оставим да умре тук само защото е федералист! Ами ако някоя жена от Севера намери ранени и изпаднали в несвяст Брент или Джеръм, или Джулиан? О, Господи, какво значение има…

Той погледна внимателно дъщеря си.

— Не, аз просто исках да ти напомня за миналото, за изтеклите години. Имаше време, когато ти желаеше дори смъртта на Иън!

— Може би. Но ти и Иън ме научихте как да преживея горчилката от миналото. Не можеш да оставиш този човек да умре. Познавам те!

Джеймс въздъхна. Ситуацията наистина бе сложна. Но Дженифър бе права: не би оставил никого да умре. И в същото време, без да му мигне окото, със собствените си ръце би прерязал гърлото на копелето, ако се свести и застраши по някакъв начин живота на съпругата, децата му или на шестгодишния Антъни.

— Татко…

— Аз ще се погрижа за него. Ти изтичай в къщата и кажи на Тийла, че водя… — Замълча и тъжно се усмихна. — Кажи й, че й водя един ранен янки на гости за Коледа. Тъкмо това, което тя винаги е искала!