Хедър Греъм - Триумф

— Ела при мен!

„Сиси е способна да се справи с всякаква житейска ситуация“ — каза си Сидни. Негърката изглеждаше много смирена и покорна, както повечето южняшки прислужнички, но беше ненадмината, когато трябваше да обикаля и да разузнава, за да донася на Сидни какво става наоколо. Тази дребничка, миловидна млада негърка криеше в душата си много страст и жар, ловко прикрити под спуснатите гъсти черни мигли — изпитан жест, към който винаги прибягваше, когато се налагаше да се прикрива като невинна свидетелка на събитията. Дори и сега Сиси се приближи към Сидни внимателно, много предпазливо, за да заеме мястото на капрата до господарката си.

Сиси веднага се зае да съветва Сидни как трябваше да се държи:

— Можеше да кажеш поне едно моля. — Тонът й беше властен, както самата Сидни понякога си го позволяваше.

— Да, можех, но сега не съм в настроение! — Сидни припряно размаха камшика над гърбовете на мулетата и плясъкът му отекна толкова силно, че те се подплашиха и веднага ускориха ход.

Фургонът се разтресе и заскърца. Сиси изплашено ахна, а Сидни стисна зъби, още повече раздразнена от държането на Сиси.

— Много често си ми споменавала, че си познавала господари, които не само са били сдържани към робите си, но дори са си позволявали да бъдат учтиви с тях.

— Ти не си моя робиня, никога не си била, а освен това много добре знаеш, че аз никога не съм притежавала роби. Така че престани да се заяждаш с мен на дребно, и то точно сега, Сиси, когато и двете рискуваме живота си.

— Само че твоят живот никога не е бил в опасност — отбеляза Сиси.

— О, бил е, и още как! Освен ако онзи дългият, там отзад, наистина е твой брат, само че не го вярвам! Така че хайде да си говорим открито и честно: да не би те да са роби бегълци? Може би си ме подмамила да стана изменница на моята страна?

— Смяташ, че си изменила на себе си? — попита я Сиси, след като се извърна с лице към нея.

— Моята съвест, моят морал, сърце и така нататък не са твоя работа. Ти ме използва и сега и двете сме изложени на сериозна опасност.

— Не, Сидни, не съм те използвала. Ти сама ми предложи помощта си да измъкнем тези роби от южните щати. Разбира се, самата ти отлично знаеше, че това е забранено.

— Само когато сме в някой от южняшките щати.

Все още не сме прекосили границата! — поклати глава Сиси, след което добави по-тихо: — Да, признавам, че наистина бих те използвала! Готова съм да използвам всекиго, да сторя всичко, за да помогна за освобождаването на хората, които цял живот са били държани в робство.

— Боже мой! — ахна Сидни.

— Гърба ми ли видя? — запита Сиси.

— Не може да се каже, че всички роби са били бити толкова жестоко.

— Я погледни онези двамата! — пламна Сиси. — Приличат ли ти на галеници на съдбата? Смяташ ли, че досега са били на седмото небе от щастие?

Сидни се обърна и си помисли, че поне този път Сиси имаше право. Негърът и жена му, сгушени един в друг до стената на фургона, изглеждаха преждевременно състарени от тежкия труд в плантацията, измършавели, с угрижени и сбръчкани лица.

— Искаш ли да ти покажа белезите по гърбовете им? — довърши Сиси.

— Може би пък са си заслужили наказанията… Ако например са лъгали или крали, или…

— …или са се опитали да избягат — прекъсна я Сиси.

— Чакай, ти май изпускаш нещо. Нямаш право да ме намесваш във всичко това! — настойчиво отсече Сидни. — Аз съм южнячка…

— Само че сега си жена на Джеси Халстън.

— Нима Югът трябва да върви по дяволите? Това, че живея на Север, още не означава, че…

— Е, не си въобразявай, че Северът ще остави Юга на мира.

Сидни поклати глава. Беше много раздразнителна, неуверена, а от мисълта, че е недопустимо колеблива, се изнервяше още повече. Да, мили Боже, тези бедни хорица отчаяно се нуждаят от свобода. По този въпрос не може да има съмнение. Но нали тя беше поддръжница на южняците, нали беше родена във Флорида, а ето докъде бе стигнала сега — да подпомага негрите да бягат на Север! Не биваше да го прави, грешно бе да се опълчва срещу законите на родината си, срещу Американските конфедеративни щати…

Сидни не вярваше, че робството трябва да се запази. Никога не го бе подкрепяла. Освен това не бе забравила, че прислужниците на баба й често укриваха в имението избягали роби от съседните плантации. Никак не бяха малко тези бегълци, които се укриваха в най-безлюдните местности, към които водеха само пътеките на индианците, затова им викаха черните семиноли. Самите индианци, преследвани толкова много досега, упорито отказваха да подпомагат белите в опитите им да заловят избягалите роби, понякога дори с цената на живота си.