Хедър Греъм - Триумф

Тейлър се усмихна и ги остави да продължат разговора си на верандата. Куршумът, който бе пронизал рамото на Тия, бе изгубил силата си и бе пронизал кожата на Тара, засядайки малко под ключицата. Джулиан го бе извадил много бързо и лесно. Тара бе изгубила много кръв, но днес за пръв път се чувстваше силна. Знаеше, че не може много дълго да задържи децата си у дома, затова искаше да прекара със синовете си колкото се може повече време. Повечето от войниците на Съюза се бяха върнали в поделенията си, хората на Иън препускаха обратно през полуострова, а мъжете от отряда на Тейлър взеха в плен оцелелите при атаката на Симарон и ги качиха на кораб, който отплава на Север. Санитарите на Джулиан и ранените останаха, а Иън остави неколцина от своите войници да охраняват имението, в случай че отново бъде нападнато. Тейлър обаче се съмняваше в това; само личното отмъщение бе довело войниците на Реймънд в Симарон. Югът не разполагаше с достатъчно мъже, за да ги губи в лични схватки.

Все още имаше няколко дни, които му бе дал президентът Линкълн.

Вече бе изгубил няколко от тези скъпоценни дни, зает с военни дела — изнасяне на мъртвите от Симарон, както и изпращане на хората му и на пленените противници в различните затвори на Севера. И макар че бе прекарал часове край леглото на Тия, през нощта не бе влизал в стаята й и двамата почти не бяха разговаряли. След като се възстанови, Тия прекарваше повечето време с майка си. А и Тейлър не смееше да се приближава много до нея, докато Джулиан не го увери, че раната на рамото й е зараснала.

Някога смяташе, че не може да си позволи да отсъства от бойното поле дори и когато му предлагаха отпуск — Тейлър бе убеден, че мястото му е на фронта. А сега се нуждаеше от време за себе си и смяташе, че войната ще продължи и без него.

Докато вървеше към потока, той спря за миг и затвори очи. У дома. Това бе неговият дом, неговото убежище. Във въздуха се усещаше съвсем лекият дъх на идващата зима — долавяше се в шепота на палмите, в полъха на вятъра, в крясъците на чаплите в блатата.

Да, зимата наближаваше, но дните още бяха топли и красиви, а слънцето ярко светеше. Боровете, дъбовете и палмите му предлагаха прохладната си сянка, докато крачеше към потока. Когато наближи малката горичка, Тейлър видя Тия. Тя седеше на един дънер, люлеейки крака, потопени в бистрата вода. Беше облечена в светлосиня памучна рокля на нежни цветчета, а разпуснатата й коса се стелеше по раменете й. Изглеждаше като някоя малка нимфа или водна фея. Но когато се извърна към него, погледът в черните й очи бе на зряла жена, а напрежението в красивите й черти издаваше преживяната трагедия.

Той отиде до дънера и седна до нея.

— Значи това е мястото за размисъл на семейство Маккензи — отбеляза той след малко, усещайки погледа й върху себе си.

— Да, това е. А освен това е моето любимо място — отвърна Тия и той долови напрегнатата нотка в гласа й. — Обичам го. Обичам птиците и водата — бистрата и буйна вода на потока, на реката и на морето отвъд хълмовете. Обичам лятната горещина, прохладния бриз и дните и нощите… Тейлър, благодаря ти. Аз… — Обърна се към него и го погледна. — Симарон означава толкова много за мен. Но не е заради собствеността, заради притежанието. Баща ни винаги ни е учил, че няма нито едно нещо, нито един предмет, нито едно място на тази земя, което да е по-скъпо от човешкия живот. Отидох при Уиър, защото смятах, че ще мога да го спра. Не съм планирала нищо предварително. Аз… — Не довърши и се извърна. — Тейлър, защо ме отпрати от себе си?

Сърцето му подскочи в гърдите, после се сви от мъка.

— Защото искаше да си отидеш у дома.

— Исках да си отида у дома — прошепна младата жена, — но не и да бъда далеч от теб.

— Всеки път, когато те любех — дрезгаво заговори той, — имах чувството, че за теб бе като насила. Ти ми каза, че не искаш деца.

— Страхувах се! Но аз… аз бях доволна, че пренебрегна страховете ми. Господи, Тейлър, не може да не си разбрал какво изпитвам.

— Знам, че плачеше!

— Защото… защото се нуждаех толкова много от теб, а ти… — Гласът й замря. Тя го погледна. — Но когато дойде в имението на Елингтън, а после когато ми позволи да дойда с теб…

— Бях голям глупак! Виж какво се случи.

Тя се усмихна.

— Аз съм добре и майка ми е добре. Трябваше да бъда тук, Тейлър. Навярно това бе отредила съдбата. Но ти можеше да… ти можеше да ме спреш. А аз ти казах, че ще направя каквото пожелаеш. И ще удържа на обещанието си, Тейлър. Ще отида където ми кажеш. Ако поискаш, можеш дори да ме заключиш в някой затвор.