Хедър Греъм - Триумф

— Е, значи все пак има надежда, нали? Да благодарим на Бог за децата. Как бихме могли да понесем жестокостите на войната, ако не беше надеждата за нашите деца?

Тия не отговори. Искаше й се да му каже, че децата също умират, но се въздържа. Когато се върна вкъщи в края на първата си седмица в болницата, тя завари Иън, който се бе прибрал преди нея и работеше върху някакви документи, разпръснати на бюрото в предния салон.

Известно време тя го наблюдава, докато той пишеше, после го запита:

— Иън, къде е Тейлър?

Той вдигна поглед към нея. Поколеба се за миг.

— За известно време беше на фронта при Питърсбърг. Той е кавалерист, но заради инженерните му познания на областта работи с няколко сапьори и планира… планира нови съоръжения по нашите позиции.

— Беше?

— Освен това той разнася телеграми между генералите Грант, Шърман и Шеридан.

— Ще се върне ли тук?

— Да.

— В опасност ли е?

Брат й отново се поколеба.

— Тия, знаеш, че сме във война и всички сме в опасност. — Въздъхна уморено. — Той е изключителен кавалерист и отличен стрелец.

— И на мен така ми казаха.

— Как премина денят ти в болницата?

— Беше пълно с кървящи и умиращи мъже.

— Но предполагам, че ще продължиш да работиш там.

— Да, докато се върна у дома.

— А какво означава да се върнеш у дома? — усмихна се Иън. — Ти нямаш предвид наистина у дома, нали? Ти искаш да се върнеш и да работиш заедно с Джулиан.

— Там е моето място — съгласи се тя.

— А не ти ли е хрумвало, че мястото ти е до съпруга ти?

— Но той не е тук, нали?

— Да, но скоро ще се върне. Знаеш, Тия, че искам само да си добре. Аз съм твой брат и те обичам.

— Аз също те обичам, Иън — усмихна се тя, — въпреки че си един нещастен заблуден човек.

— Аха. Това означава да си янки, така ли?

— Както ти казах, скъпи ми братко, аз много те обичам, но ти не си лекар и това не е моят щат. Извини ме, Иън, но трябва да вървя. Моли ми каза, че ще ми приготви банята преди вечеря.

Тия мислено благодари на Бога за Моли и за банята. Тя искаше да се грижи за ранените войници, нуждаеше се от това. Но когато се прибираше у дома, не можеше да се отърси от чувството, че в нея са се просмукали не само потта и кръвта, но и отчаянието на мъжете. Можеше да не подвива крак с часове, да помага и в най-тежката ситуация, да се оправя с болни войници, с гангренясали и огнестрелни рани и с най-ужасното — ампутацията, но страшно много обичаше да се отпусне в горещата вана след тежкия ден.

Тази вечер дълго лежа във ваната. Чувстваше се много уморена.

Моли бе чудесна готвачка, но Тия не бе гладна. Макар че тази вечер Иън беше с нея и тя се радваше на компанията му, отиде да си легне рано. Обаче остана да лежи в леглото, неспособна да се успокои.

Около полунощ вратата на стаята й се отвори. На лунната светлина, която се процеждаше през тънките завеси, видя висока фигура и чу вратата тихо да се затваря. Тейлър. Сърцето й заби учестено.

Той се движеше из стаята като привидение; съблече дрехите си, после отиде до прозореца. Дълго стоя там, втренчил поглед в нощта. Сетне се приближи до леглото.

Не й каза нищо и се изтегна по гръб. Тя си помисли, че очите му навярно са отворени и се взират в тавана. Опита се да държи своите затворени, да се преструва, че не го е чула, че е заспала дълбоко. Но той знаеше, винаги знаеше, когато бе будна. Внезапно се извърна към нея.

— Какво казахте, госпожо Дъглас? Попитахте ме как съм? Да, със сигурност съм жив. Дали съм добре? Физически, предполагам, че да. Аз съм в отлична форма — нито един куршум не е пронизал тялото ми. Искам да кажа, че това са въпросите, които ще зададете на някой мъж, който не ви е неприятен, нали?

— Тейлър, аз…

— Няма значение, Тия. Няма значение.

Изненадана от сълзите, които саркастичните му, изпълнени с горчивина думи, извикаха в очите й, тя понечи да се обърне на другата страна. Той я дръпна обратно.

— Съжалявам, Тия. Не искам да се обръщаш.

Тази нощ я люби така, сякаш някакъв демон бе обсебил душата му. Когато на сутринта тя се събуди и слезе долу, той все още пиеше кафе в кухнята. Младата жена си помисли, че навярно той никога не бе изпитвал такава неприязън, към нея, както в мига, когато златистите му очи докоснаха нейните над чашата с кафе. Сведе поглед, мина покрай него и благодари на Моли, докато взимаше чашата си с кафе. Кафето се преобърна в стомаха й, но тя продължи да отпива от горещата течност.

— Откри ли някой достоен за спасение бунтовник в болницата?