Хедър Греъм - Робинята на викинга

— За гордостта, за високомерието, за безсрамието! Още от самото начало беше определена за мен, земята и господарският дом също трябваше да станат мои. Аз бях най-верният човек на Алфред, бях готов да дам живота си за него. Гледах те как растеш, а един ден отидох при краля и го уведомих, че именно аз съм онзи, който трябва да получи и теб, и земята. Само че ти се влюби в Роуан и онзи жалък глупак Алфред изпълни желанието ти и те обеща на него. Тогава пък се появи онова проклето викингско копеле. Реших да те очерня в очите на краля, като се погрижих да посрещнеш викинга с оръжие, вместо с мир. За съжаление идеята ми се обърна срещу мен. После ми хрумна, че Рагвалд би могъл да изпрати Ерик в залите на Валхала, но и това не се получи. А щеше да бъде много добре един натрапник да изпрати друг на оня свят. Затова накарах да убият Роуан.

— Какво? — изкрещя като безумна Рианон и стомахът й се сви на буца

— Да, лейди. Много е лесно да се наеме убиец. Няма защо да се чудите. Животът на мъжа струва само шепа злато. Когато влязохме в Лондон, направих пореден опит да убия мъжа ви, но камата ми не улучи. Може би той още не знае кой е взел живота му на мушка, но много скоро ще го научи. Вие сте в ръцете ми и няма да ви дам толкова лесно.

— Не — прошепна задавено тя и се отдръпна от него. — Проклинам ви. Отвращавам се от вас. Мисълта за вас ме убива. Никога няма да ви… — Тя млъкна внезапно, когато мъжът измъкна от кончова на ботуша си нож. После си каза, че той ще я убие, и усети невероятно облекчение. По-добре да умре, отколкото да усети върху себе си мръсните му ръце. Но Уилям се обърна светкавично и метна ножа към одеялото, където спеше Гарт. Рианон изпищя като обезумяла и се втурна към сина си. Ножът беше добре прицелен. Не беше докоснал детето, дори не го беше събудил. Но се беше забил в одеялото само на сантиметър от златната му главица. Предупреждението беше недвусмислено.

Рианон понечи да се обърне, но напразно. Уилям се озова с две крачки до нея, издърпа я да стане и я стисна в обятията си.

— Няма да ми избягате, милейди! — повтори тържествуващо той. Притисна грубо устата си в нейната и я нарани. Рианон усети вкус на кръв. Не можеше да понесе допира на тялото му, грубата милувка на устните му. Започна да се отбранява, да го блъска и удря. Успя да го изрита с коляно, мъжът изруга и я метна като чувал на земята. Пристъпи към нея с отровно святкащи очи и преди Рианон да е успяла да се претърколи настрана, я удари с все сила през лицето. После отново я издърпа да стане. Сграбчи деколтето на туниката й и мекият плат се разкъса. Бутна я към ъгъла на пещерата и главата й се удари в каменната стена. Докато се свличаше на земята, Рианон с болка си повтаряше, че няма да има сили да се бори повече, защото пред очите й постепенно се разстилаше черна пелена.

— Мили Боже, не позволявай това да се случи! — помоли се отчаяно тя.

Но от устните й все още капеше кръв.

Когато Ерик откри в мрака тесния вход на пещерата, луната беше високо в небето. Вдигна ръка и Йон и Едуард спряха конете си.

— Не се виждаха нито Рианон и детето, нито Уилям от Нортъмбриън и конете.

Обаче Алън беше там. Бе заел позиция пред входа на пещерата и се взираше със зорки очи в обкръжаващата го тъмнина.

Йон застана зад Ерик и заговори съвсем тихо:

— Познавам тази пещера. Има и един страничен изход. Под него обаче е непристъпна пропаст. Ако се приближим, Уилям ще ви заплаши, че ще убие Рианон и бебето.

Ерик кимна. Той също беше помислил за това. Но не можеше да чака. Уилям беше отвел Рианон и Гарт в пещерата. Рианон нямаше да му позволи да стори нещо на сина й.

Затова Уилям щеше да излее гнева си върху нея…

В този миг зад гърба му се чу конски тропот. Ерик се обърна като ужилен и светкавично измъкна меча си. Но ездачът, който препускаше към тях, се оказа сестра му Дария. Той я посрещна с изобилни проклятия.

— Нали ти казах да си стоиш вкъщи!

Дария скочи от коня и разкопча наметката си.

— Казах си, че мога да бъда полезна с нещо.

— Полезна! — прекъсна я сърдито Йон. — Защо не я натупате, както заслужава, Ерик!

Без да му обръща внимание, девойката закрачи към близката група дървета.

— Разбира се, че мога да бъда полезна! — проговори упорито тя. — Ерик, моля те, знам, че мога! Ако ти тръгнеш към пещерата, онзи мъж веднага ще вдигне тревога. Обаче ако аз отида при него, ще отклоня вниманието му.

— Много е рисковано… — започна Ерик, но Дария само се усмихна и хукна с леки стъпки по склона към пещерата. Тримата мъже нямаха друг избор, освен да я последват.