Хедър Греъм - Робинята на викинга

Внезапно старческите гърди се раздвижиха. Мъдрите сиви очи се отвориха, очевидно с огромни усилия, и се впиха в неговите.

— Не губи време с мен, принце. Аз съм си добре тук в гората. Тя знае, че Уилям е предател, и ще се опита да го спре. Побързай да я настигнеш. Тръгнаха на север по продължение на скалите и хълмовете. И без това си закъснял. Побързай. Остави ме да лежа тук и изчезвай, чуваш ли!

— Не мога да те оставя да умреш тук!

Мергуин се усмихна и му махна с ръка да се наведе над устата му. Пошепна му нещо и изтощено се отпусна назад.

— Роло, ела и вземи Мергуин. Качи го на коня си и го отведи у дома с най-голямата възможна предпазливост.

— Но така ще останете само трима! — възрази възбудено приятелят му.

— Вече съм яздил съвсем сам срещу двайсет мъже — отвърна сухо Ерик. — Вземи Мергуин. Йон и Едуард трябва да отмъстят на Уилям за смъртта на стария си приятел, а аз искам да си върна жената и детето. Тръгвай сега, и по-бързо!

Роло изпълни заповедта, без повече да се противи. Ерик скочи на седлото и препусна напред. Едуард и Йон го последваха.

Нощта напредваше. Не бяха спирали нито за минута. Гарт ставаше все по-неспокоен, постоянният му плач късаше нервите й и я караше да се страхува от реакцията на Уилям. Трябваше по някакъв начин да го накара да млъкне. Принуди се да го накърми пред очите на предателя, под погледа му, който я смразяваше и я изпълваше с несигурност и срам. Положи усилия да не го забелязва, докато най-после разбра, че единственото му желание е да напредват възможно най-бързо и да стигнат възможно най-далече.

Мергуин й беше казал, че Ерик е на път. Дано само беше вярно! Точно сега ли, когато бяха открили любовта си, трябваше да я изгубят заради един жалък предател? Ако имаше Бог на небето, той не биваше да го допуска.

Тя се опита да забави Уилям и Алън, като на няколко пъти се оплака, че има нужда да се поразтъпче, че е ожадняла, огладняла и изтощена до смърт. Но Уилям беше твърдо решен да достигне целта си и нямаше да спре, преди да го е направил.

Когато най-после пристигнаха, беше късна нощ. Целта на уморителната езда се оказа една пещера, разположена на висок хълм, с тесен вход, към който се виеше пътека. Рианон веднага проумя колко удачен е този избор, защото никой не можеше да се приближи до пещерата, без да го видят отдалече.

Уилям скочи от коня си и пристъпи към Рианон.

— Виждам, че сте разбрала какви предимства има тази пещера, милейди. Щом мъжът ви наближи — ако изобщо го направи, — ще го посрещна както подобава.

— И какво ще стане тогава? — погледна го презрително Рианон. — Ще го видите, че идва, и какво? Той ще ви убие и вие го знаете. Как ще го спрете? Дори да дойде съвсем сам, ще убие първо Алън, а после и вас, но много, много бавно.

— Не мисля.

— И защо не?

— Защото ще знае, че щом се приближи, първо детето му, а след това и жена му ще полетят от скалите в пропастта. А сега слезте от коня, Рианон.

Той й протегна ръка. Рианон притисна Гарт до гърдите си, зарадвана, че малкият най-после беше заспал.

— Ще се справя и сама — отвърна сковано тя.

И наистина се справи, но не можа да избегне докосването му. Когато стъпи на земята, Алън взе поводите на кобилата и я въведе в пещерата. Уилям не помръдваше от мястото си, втренчил мътен поглед в Рианон. Пръстите му нервно подръпваха мустаците и дългата брада. Най-после Алън се върна.

— Разпалих огън малко по-навътре. Приготвих легло за Рианон и детето.

— Много добре. — Очите на Уилям не се откъсваха от Рианон, усмивката не слизаше от лицето му. — Ти ще поемеш първата стража. Милейди, последвайте ме, ако обичате.

— Не искам… — започна тя, но Уилям кимна на Алън, който светкавично я сграбчи за раменете. После Уилям собственоръчно й отне сина.

Той ще го направи, каза си тя. Беше толкова изтощена и уплашена, че всеки миг можеше да изпадне в истерия.

— Върнете ми го. Ще го сложа да спи.

Уилям поклати глава, обърна се и влезе в пещерата. Тя го последва, изпълнена с отчаяние.

— Моля ви! Сложете го в постелята, Уилям! Направете го, моля ви!

Този път той я послуша и положи детето върху одеялото много по-меко, отколкото Рианон беше очаквала. Гарт не се събуди, но малкото му телце потръпна от дълбока въздишка и той пъхна палец в устата си. Рианон погледна измъчено сина си, после вдигна очи към мъжа пред себе си.

— Дойде времето да си платиш за всичко, Рианон! — проговори тържествено Уилям.

— За какво трябва да си плащам?