Хедър Греъм - Робинята на викинга

Погледна го и в очите й проблесна твърда решителност.

— Добре, милорд. Продължаваме пътя си.

— Ако се съмнявате в заплахата ми…

— О, разбира се, че не се съмнявам. Напълно вярвам, че сте в състояние да убиете едно беззащитно кърмаче. Докато битката срещу истински мъже явно не е по силите ви.

Уилям застана съвсем близо до нея и с все сила я плесна през лицето с опакото на ръката си. Рианон политна назад и стисна здраво зъби, за да се задържи на седлото. Уилям се вгледа в лицето й и устните му се опънаха в злобна усмивка.

— Скоро ще се научите на уважение и учтивост, милейди. Пред нас има безброй дни и нощи, в които ще ви обучавам.

Дни и нощи… Рианон спря да диша. Кошмарът се превръщаше в действителност.

Къде беше Ерик? Дали все още беше при краля? Мергуин искаше да я предупреди, но закъсня. Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че най-верният й приятел все още лежи ранен на пътеката. Или вече беше заел мястото си в чертозите на Валхала и прегръщаше онези, които беше обичал и изгубил. О, Мергуин, помогни ми още веднъж! — помоли се безмълвно тя. — Нека някой ми помогне, Господи, направи така, че някой да дойде!

Още щом стигна пред портите на града, Ерик разбра, че Уилям го е изпреварил. Влезе в двора пред дома си и извика на стражата да намери Патрик.

Ужасът, изписал се върху добродушното лице на момъка, окончателно го убеди, че се е случило нещо неотвратимо. Без да слиза, Ерик започна да задава въпроси:

— Дойде ли Уилям от Нортъмбриън? Кога се появи?

— Да, Ерик. Каза, че сте ранен, и лейди Рианон взе бебето и тръгна с него.

— Преди колко време потеглиха? — попита прегракнало Ерик. Малкият му отряд беше препускал ден и нощ, за да скъси преднината на предателя. Яздиха три дни без прекъсване, но Уилям се оказа по-бърз.

— Може би час, най-много два. Слава Богу, вие сте жив и здрав, милорд! Защо тогава Уилям…

— Ерик! — Дария, която бе чула пристигането му, изскочи като вихър в двора. — Ерик, ти си добре! Защо ни казаха, че…

— По-късно ще ви обясня всичко. Сега трябва да намеря Уилям и да му отнема жена си.

— И детето — допълни тъжно Дария.

— Детето? Значи наистина е взел и детето ми?

— Да, Ерик. Изчезнаха толкова бързо, и то точно когато Адела и аз отсъствахме. Татко изпрати кораб с подаръци, знаеш ли! О, Ерик!

— Къде е Мергуин?

— Сигурно е при тях — отговори глухо Патрик. — Дотича тук и се метна на гърба на една кобила, за да ги настигне. Кобилата се върна преди малко. Тъкмо се готвех да тръгна да го търся, преди да се е смрачило.

— Аз ще го намеря — отговори твърдо Ерик.

После обърна белия жребец и се понесе към портата. Роло, Едуард и Йон го последваха.

— Чакайте! — провикна се подире им Дария. — Нека дойда с вас! Може би ще ви помогна с нещо!

Ерик рязко дръпна юздите на Александър.

— Веднага се прибери вътре! — заповяда й грубо той. — Не искам и ти да се излагаш на опасност!

Едва бе успял да й обърне гръб, когато Дария се понесе като вихър към оборите. Тя е дъщеря на баща ни, помисли си с неволно възхищение Ерик — и на Иърин от Тара!

Малкият отряд излезе от градските порти и препусна в пълен галоп към крайбрежните скали. Когато Рианон падна в ръцете на датчанина Йорг, той бе успял да я измъкне без усилия, но днес положението беше коренно различно. Уилям беше загубил всичко и отчаянието го тласкаше към безумни постъпки. Той беше виновен за много неща, освен това бе предал краля си и знаеше, че за предателя няма пощада. Със сигурност беше готов да заложи живота си на карта, само и само да повлече след себе си Рианон и Ерик.

А детето! Защо Рианон не беше оставила малкия в къщи? Не, Ерик много добре знаеше, че жена му не се отделяше от детето. Знаеше също, че е готова да стори всичко, за да го защити. От всички пори на тялото му избликна пот, ръцете, които стискаха юздите, се разтрепериха. Ако намереше Уилям, с какво удоволствие щеше да го разкъса с голи ръце.

Той смръщи чело и устреми поглед напред. После задавено изохка. Недалеч от пътеката лежеше неподвижна мъжка фигура. Ерик скочи от коня и падна на колене пред сгърченото тяло. Мергуин, с лице сиво като смъртта, със затворени очи.

— Господи! — процеди през зъби Ерик, вдигна внимателно стария си учител и го притисна до гърдите си. — Онзи негодник ще умре, дори само заради това, което ти е сторил, стари ми приятелю. Кълна се в честта на майка си!

Той опря глава в гърдите на стареца и чу слабото биене на сърцето му. Слава Богу, беше жив! Но не можеше да го вземе със себе си. Трябваше да го остави да лежи тук. А ако не успееше да го отнесе през морето, за да го погребе в ирландска земя, щеше да излезе с кораба си в открито море, да го положи върху един сал заедно с руните и келтските му кръстове, да го запали и да го пусне да се носи по водата. Така щеше да освети пътя му към залите на Валхала. Господи, как щеше да му липсва! До края на живота си щеше да усеща отсъствието му.