Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Нямаме време, Рианон! Заповядайте на слугите да донесат ейл и малко хляб и сирене за из път. Трябва да бързаме.

— Защо? Какво се е случило? Къде трябва да отидем? — извика стреснато тя.

— Ерик е ранен. Не бива да се движи. Непрекъснато пита за вас. Обещах да ви заведа при него колкото се може по-бързо.

— О! — изплака ужасено Рианон и застина на мястото си, неспособна нито да се помръдне, нито да размисли. — Трябва… трябва да намеря Адела и да събера багажа си…

— Не! Тръгваме веднага. Заповядайте на прислугата да донесе храна и бира и потегляме. Още сега. Нямаме никакво време.

— Трябва да взема Гарт.

— Какво? — извика Уилям и стисна ръката й.

— Гарт е синът ми. Не мога да тръгна без него.

Уилям поглади замислено мустака си, усука го няколко пъти и внезапно се усмихна.

— Да, разбира се, мила моя. Вземете сина си, но побързайте.

Рианон го послуша. Трепереща от страх, тя тръгна към стаята си. Коленете й поддаваха. Ето го ужасът, който отдавна висеше заплашително над нея. Ерик отново беше предизвикал смъртта и този път тя нямаше да му прости. Той беше велик воин, един от най-добрите и умееше да си служи с меча като никой друг. Но всеки човек е смъртен и сега мъжът й беше ранен и може би умираше, след като беше станал най-важното нещо в живота й. Не! Все едно какво беше предопределила съдбата, той нямаше да умре! Тя нямаше да го позволи!

Гарт спеше. Без да обръща внимание на плача му, Рианон го вдигна от леглото и го уви в голяма ленена кърпа. Наметна се с първата пелерина, която й попадна пред очите, и хукна надолу по стълбите. Междувременно слугите бяха оседлали една кобила и бяха напълнили чантите на седлото с храна.

Патрик беше излязъл на двора и слушаше с напрегнато внимание разказа на Уилям за похода към Лондон.

— Нека и аз тръгна с вас — предложи развълнувано той.

— Не! — възпротиви се остро Уилям. — Ерик изрично настоя да останете в дома му при Адела и сестра му. Той има нужда да знае, че градът е в сигурни ръце.

— О, Патрик! — изплака отчаяно Рианон. Младежът я прегърна за сбогом, помогна й да се качи на коня и сложи Гарт в скута й.

— Той ще се оправи, милейди, ще видите, че ще се оправи! Ерик е от желязо, нали знаете. Вярвайте в това и всичко ще бъде наред.

— Да вървим, Рианон! — настоя Уилям.

— Да! Да тръгваме! — прошепна задавено Рианон. — Бързайте, Уилям, и ме отведете колкото се може по-бързо при него! Патрик, нека Бог бъде с теб!

— И с вас, милейди!

Уилям тръгна напред. Рианон и Алън го последваха в бърз галоп. Излязоха от градските порти и се насочиха към крайбрежните скали. Рианон не можеше да спре сълзите си. Изобщо не забелязваше в каква посока яздят.

Ала Мергуин, който тъкмо излизаше от гората, видя тримата ездачи и стисна до болка юмруци. Затвори за миг очи, но бързо разтърси глава и хукна към оборите. Без да обръща внимание на болезненото биене на сърцето си, скочи върху голия гръб на един кон. Не се трогна дори от загрижените викове на Патрик и ратаите и изхвърча като вихър през портата.

Конниците бяха доста далеч от града и тъкмо се скриваха в гората. Мергуин препусна с все сила и ги настигна точно в мига, когато се готвеха да завият по една сенчеста пътека.

— Рианон! — извика задавено той.

Рианон веднага дръпна юздите на кобилата си.

— Откъде се взе този стар глупак? — попита ядосано Уилям.

— Трябва да го почакаме! — настоя възбудено Рианон и се обърна назад. — Мергуин! Ерик е ранен! Трябва веднага да отида при него!

Мергуин забави ход и се приближи към малката група. Погледна Рианон, после впи поглед в Уилям и тихо отвърна:

— Ерик не е ранен. Ерик от Дъблин не е получил дори драскотина.

— Откъде можеш да знаеш това ти, стари лъжецо? — попита подигравателно Алън. — Нали бяхме до него! Идваме направо от бойното поле. Той ни помоли да отведем жена му при него.

Мергуин бавно поклати глава. После се промуши с коня си между Рианон и Уилям.

— Ако Ерик от Дъблин беше на смъртно легло, аз щях да го знам. Не отивай с тях, Рианон. Дръж здраво бебето и препускай като дявол към къщи. Тръгвай!

Той плесна с все сила задницата на кобилата и уплашеното животно направи огромен скок. Рианон изпищя и едва успя да се задържи на гърба й. Притисна Гарт до гърдите си и изпълни заповедта на стария друид. Сърцето й се обливаше в леден страх. Тъкмо когато обърна кобилата по тясната пътека, Уилям изкрещя предупредително и Алън бързо й препречи пътя. Рианон не успя да му избяга, не и с бебето в ръцете си. Единствената й грижа беше малкият да не падне и да бъде стъпкан от подплашените коне. Чу остър вик, който внезапно се прекъсна, чу и шум от удар. Обърна се стреснато и успя да види как Мергуин се олюля и се строполи с глух стон на земята.