Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Не смей да ме докосваш! — пошепна страхливо тя, защото сълзите ей сега щяха да рукнат и да пречупят гордостта й.

Ерик отново сграбчи китките й и се приведе над нея. Гърдите му се отъркаха в нейните и тя закопня за милувката му. Устните му се сведоха над нейните, гласът му прозвуча дрезгаво:

— А как ще се погрижиш за предната ми страна, като не ми позволяваш да те докосвам?

— Върви по дяволите!

Той заглуши протеста й с целувка. Отначало груба и страстна, после сладка и нежна. Принудата се превърна в прелъстяване. Сладостта на целувката пречупи волята й, отне дъха и стопли тялото й. Ерик се отдели от нея, погледна я и отново се наведе да я целуне. В момента, когато сълзите й закапаха, Рианон отвърна глава и прошепна:

— Моля те, недей!

— Рианон, аз знаех, че си ти.

Тя го изгледа с разширени от ужас очи.

— Как така?

— Защото усетих сладкия ти аромат. Ти винаги ухаеш на рози. Сигурно е от сапуна, който употребяваш. От теб се излъчва прекрасен аромат. Познавам го също така добре като цвета на косата ти и пламъка в очите ти. Познавам го, защото ме преследва от деня, в който те видях за пръв път. Той броди из сънищата ми и ми напомня за теб, когато сме разделени. Обгръща ме като разкошните ти коси и замайва главата ми, когато сме заедно. Никоя друга жена не ухае така.

— Но… Ерик, тя беше в стаята ти, докато ти се къпеше!

— Донесе ми чисти кърпи. Тя е просто прислужница, скъпа моя.

— Да, но ти… — Тя спря и пое дълбоко въздух. — Защо стоя толкова дълго далеч от мен?

— Не исках да ти досаждам. Не исках да смущавам съня на бебето.

— Вече мина много време от раждането!

— Рианон, ти ми каза, че си се измъчила много. Реших, че е най-добре да спя отделно, докато се възстановиш напълно. А после… Ами, ти не намекна нито веднъж, че желаеш да се върна.

Тя навлажни с език пресъхналите си устни и го погледна право в очите.

— Защото мислех, че не го искаш!

— Искаш ли да се върна при теб?

Рианон отново пое въздух, разкъсвана между страха и желанието да повярва на нежността в очите му.

— О, божичко! — прошепна тя. — Просто не мога да повярвам, че казвам тези думи на един викинг! Да, да… Да, искам да се върнеш! Аз те искам… Аз… — Тя млъкна отново, разтрепери се цялата, защото беше усетила всичко онова, от което беше лишена безкрайно дълго време — твърдите бедра, ударите на сърцето му, изгарящата топлина на тялото му, лицето му, силно и красиво, впечатляващо съединение на две култури. И очите му… безкрайно сини и така невероятно нежни. Събра цялата си смелост и зашепна: — Аз те искам, Ерик. От цялото си сърце. Обичам те!

Ерик потрепери силно и я погледна едновременно смаян, изненадан и изпълнен с любов, не по-малко силна от нейната. Очите й бяха пълни със сълзи и блестяха сребърни на светлината на огъня, обкръжени от гъстите черни мигли. Косата й беше обгърнала голите им тела и разгаряше пламъци по кожата му. Устните й имаха цвета на напъпили рози, лицето й пламтеше, а тялото й беше още по-красиво от спомена, който го беше изгарял през дългите самотни нощи. Гърдите й бяха тежки и пълни, розовите им връхчета сякаш го канеха да ги целуне. Тялото й се усещаше безкрайно меко и топло под неговото.

И беше казала, че го обича!

— Знаеш ли колко ме беше страх — заговори дрезгаво той. — Страхувах се, че съм изгубил и малкото, което притежавах от теб, когато загина Роуан. Можех да се боря с живия човек, но не и с призрака му. Реших, че той все още стои между нас, и чаках да… — Той млъкна и Рианон го погледна смутено, защото не можеше да разбере тревогата му. — Страхувах се да се влюбя в теб, Рианон. Любовта прави мъжа лесно раним. Тя може да се превърне в страшно оръжие. Борих се с чувствата си и не знаех кога ще загубя тази битка. Знаех само, че непременно ще я загубя. Вероятно съм бил обречен да я загубя още в самото начало, в деня, когато те видях на крепостната стена. Може би е станало в момента, когато те повалих на пода в стаята ти. Или когато видях как танцуваш и омайваш мъжете е красотата си. Може би е било само отчаяното желание да те имам, да станеш моя, а когато го постигнах, бях загубен завинаги. Не знам кога се случи. Но аз също те обичам, скъпа моя съпруго, обичам те е цялото си сърце, с целия си живот, с цялата си душа.

— Ерик! — пошепна щастливо Рианон и сълзите рукнаха като порой от очите й. Думите, толкова дълго сдържани, сега бликаха от устата й: — Аз те обичах много преди смъртта на Роуан. Все още изпитвах дълбоки чувства към него и смъртта му ме натъжи много, но обичах само теб. Не можех, не исках да проумея, че мога да те обичам, особено след като ти постоянно се разпореждаше с мен, командваше ме нахално и дръзко.