Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Аз ли съм бил нахален?

— И то как! — засмя се Рианон и пошепна невярващо: — О, Ерик, дали всичко това е истина?

— Знам, че ти си моят живот и че те обичам повече от всичко на света! — пошепна в ухото й той, простена задавено, помилва с връхчетата на пръстите си бузата й и продължи: — Толкова пъти съм наблюдавал как кърмиш сина ни и съм копнял да бъда на неговото място.

Устните му завладяха нейните в нежна целувка, после се спуснаха към гърдата й и започнаха да я милват. Рианон извика от удоволствие и притисна златната му глава към гърдите си. Ерик я милваше е нарастваща страст, възбуждаше я и непрестанно шепнеше в ухото й какво обича у нея. Превръщаше думите в дела и милваше най-интимните кътчета на тялото й, разгаряше в утробата й буйни пламъци. Рианон се надигна и го прегърна, и шепотът й го помилва също така нежно, както и меките, копринени кичури на косата й. Зае се да изследва тялото му с ръце и устни, докато го възбуди до крайност, увери го със сладка отдаденост, че с радост ще му се подчинява във всяко едно отношение, че ще му служи, докато е жива, че жадува да се погрижи за предната му страна. Всяка дума беше придружена е възбуждаща милувка и Ерик не издържа. Притисна я до себе си и я положи по гръб. Двамата потънаха в неизмеримите дълбини на новооткритата си любов.

Любиха се до късно през нощта, после дълго лежаха прегърнати и се вслушваха в пращенето на огъня. Накрая Рианон не издържа и сподели тревогата си за Гарт. Ерик се помъчи да я успокои. Гарт със сигурност бил добре. Никой нямало да се разтревожи, защото всички знаели, че той е тръгнал да я търси.

— Значи всички знаят, че сме добре, така ли? — подразни го тя. — Защото те смятат за неуязвим!

— Да, може би — засмя се Ерик.

— Никога не бях срещала толкова уверен в себе си мъж.

— Боя се, че до края на живота си ще си остана такъв. Тревожи ли те това?

Тя въздъхна с добре изиграно примирение.

— Ще се опитам да го преживея.

— Така ли? Никога не забравяй, че имаш силна воля, че си горда и опасна, любов моя, както и че аз винаги ще нося белег от стрелата ти!

— Ти си не по-малко нагъл и самодоволен — отвърна му нежно тя, помилва белега на бедрото му и с усмивка го увери, че всяка нощ ще го обезщетява богато и пребогато за причинената болка. Ерик я прегърна бурно, люби я отново с неугасваща страст и двамата най-после заспаха изтощени.

Когато започна да се развиделява, Рианон се раздвижи в прегръдката му и заговори замислено:

— Ерик, аз никога не съм те мамила — нито пък Алфред. Кълна ти се. Той е моят крал, беше мой настойник и аз го обичам. Никога не бих го предала. Не предадох и теб.

Той взе ръката й и я целуна.

— Не казвай нищо повече, любов моя. Знам, че не си ме предала. — После замълча и мислите му се върнаха в Ирландия. Видя Роуан да седи здрав и читав на седлото, после видя мъртвото му тяло и английската кама, която го беше пронизала. Прегърна я нежно и я целуна по челото. — Знам, мила, знам.

Когато станаха, Ерик я уви в наметката си и в няколко кожи. Излязоха навън и видяха, че снегът е спрял и светът е скрит под приказно бяла покривка. Възседнаха белия жребец и препуснаха към къщи.

Последва време на мир, което беше толкова прекрасно, че Рианон не можеше да понесе мисълта за предстоящата раздяла. Всяка нощ се вкопчваше отчаяно в него и си пожелаваше да притежава магически сили, за да спре времето и да отдалечи бъдещето.

Не можеше да го направи. В едно великолепно пролетно утро мъжете станаха и започнаха да се приготвят за път. Рианон чакаше в двора с Гарт на ръце, придружена от Дария и Адела. Ерик възседна белия жребец и го насочи към тях. Тежка ризница закриваше гърдите му, наметката беше прибрана на гърба. Носеше и шлема си и през вдигнатия наличник блестяха очите му. Рианон потрепери. Обичаше го с цялото си сърце. Той беше прекрасен мъж и мястото му беше до нея, не на бойното поле.

Ерик скочи от коня и свали шлема си. Целуна внимателно сина си и го предаде в ръцете на сестра си. Прегърна Рианон и я целуна с такава нежна отдаденост, че сърцето й се разкъса от болка.

Когато се обърна отново към коня си, страхът стана непоносим. Ерик беше в опасност. Мергуин нямаше да дойде в чуждата страна, ако не се страхуваше от опасността, която заплашваше любимеца му. Нямаше да му позволи да тръгне!

— Ерик…

— Още преди да си успяла да се обърнеш, всичко ще свърши и аз ще съм отново при теб, любов моя.

— Не… — проплака задавено тя.

— Ще се върна. Казах ти, че ще го направя, а аз държа на думата си — увери я с нежна усмивка той.