Хедър Греъм - Робинята на викинга

Той не беше чул почукването и не се обърна. Главата му беше облегната на ръба на ваната, лицето му бе покрито с гореща кърпа. Рианон отметна гордо глава назад и влезе в стаята. Джудит вдигна очи и я изгледа с разширени от ужас очи. Рианон се усмихна невероятно сладко и й махна да излезе от стаята. После грижливо затвори вратата.

— Ах, Джудит, изтъркай ми гърба, ако обичаш! — проговори внезапно Ерик. Рианон промърмори нещо в знак на съгласие, пристъпи зад него и дръпна кърпата от лицето му. Ерик се приведе и откри гърба си. Рианон започна да трие мощните рамене, като постоянно хапеше устни, за да удържи на напора да го удари. Обаче при следващите му думи в гърдите й се надигна луд гняв:

— След като се справи толкова добре с гърба ми, защо не се заемеш и с предницата?

Дрезгавият глас издаваше недвусмислено намеренията му.

— О, милорд! За мен е голяма чест да се погрижа за предната част на тялото ви — и ще го правя всеки ден! — изфуча разярено тя. Преди Ерик да е успял да каже и дума, Рианон потопи кърпата във водата и я плесна върху лицето му. После се обърна и избяга от стаята. В очите й пареха сълзи, гняв изгаряше сърцето й.

— Рианон! — изрева заповеднически Ерик, но тя не му обърна внимание и продължи да тича.

Спусна се по стълбата, мина покрай Патрик и Роло, не обърна внимание нито на събраните в залата мъже, нито на Адела и Дария, които бродираха заедно един огромен стенен килим.

— Рианон! — изкрещя още веднъж Ерик.

Забравила всичко около себе си, Рианон грабна топлата си наметка и се втурна към оборите. Блъсна настрана ратайчето, надяна юздите на една кобила, метна се на голия й гръб и препусна в луд галоп към градските порти.

Мина покрай стражите и се понесе към морския бряг. Нямаше представа накъде се движи. Стори й се, че е минала цяла вечност, докато забеляза, че бедното животно се нуждае от почивка. Когато най-после намали темпото, осъзна, че е завалял сняг и нощта е леденостудена. Обкръжаваше я непрогледен мрак и макар че познаваше всяко ъгълче на своята страна, тя се беше загубила.

Но дори това нямаше значение в този момент.

— Да върви по дяволите! — извика тя и нощният вятър понесе думите й. Сълзите рукнаха като порой от очите й. Не обръщаше внимание къде стъпва кобилата й и се стресна до смърт, когато животното изведнъж се изправи на задните си крака и уплашено изцвили. Рианон не успя да реагира навреме, плъзна се по мокрия гръб на коня и тупна на земята. Ударът беше силен и тя едва не загуби съзнание.

Невярната малка кобила й обърна гръб и препусна обратно — натам, където я чакаше топлият обор, пълен със сено.

Рианон се надигна, потърка натъртеното си задниче и простена от болка. После обаче тялото й се разтърси от силни тръпки и сърцето й спря. Гарт! Той вече спеше по цяла нощ, но на сутринта щеше да се събуди гладен и сам. Е, сигурно щяха да се погрижат за него. Адела и Дария го обожаваха и никога нямаше да го оставят да страда. Освен това имаше достатъчно козе мляко, за да му дадат да пие.

Тя се беше изгубила и може би нямаше да стигне до къщи. Но нямаше да умре, в никакъв случай. Още сега щеше да тръгне обратно и все някак щеше да намери пътя…

Внезапно се чу тропот на конски копита и само след секунди от мрака се отдели едрата фигура на Ерик, възседнал любимия си бял жребец. Рианон веднага изтри сълзите от очите си, приглади косата си и се уви по-плътно в покритата със сняг наметка. Той спря пред нея, но не каза нито дума. Все пак тя беше сигурна, че е забелязала в очите му иронични искри. Как смееше да й се подиграва!

Без да му обръща внимание, тя направи няколко крачки в посоката, от която беше дошла.

— Рианон!

Тя продължи пътя си. Ерик не я спря, само се изравни с нея и двамата тръгнаха редом.

— Сметнах, че ще имаш нужда от помощ.

— Как ти хрумна тази идея?

— Ами видях кобилата ти и…

— Аха. Знаеш ли, аз мислех, че ще ми достави удоволствие да пояздя. Но след като стигнах дотук, установих, че предпочитам да ходя пеш, и изпратих кобилата в къщи. Така че ме остави да си вървя по пътя.

— Да го направя ли?

— Ама разбира се.

Рианон не го беше чула да слиза от коня. Не чу и стъпките му в снега и се стресна до смърт, когато внезапно го усети зад себе си. Ерик я грабна в прегръдките си и макар че тя се отбраняваше отчаяно, без усилия я вдигна на седлото.

— Мокра си до кости! Ще се разболееш! — изруга той, без да обръща внимание на юмруците, които барабаняха по гърба му.

— Какво те интересува това! — изкрещя в отговор тя. — Нали имаш с кого да си правиш удоволствието!