Хедър Греъм - Робинята на викинга

Морето беше бурно, корабът се мяташе по вълните, студеният вятър шибаше лицето и косите на Рианон и я вцепеняваше.

След няколко часа Ерик напусна поста си на носа на драконовия кораб и отиде при жена си.

— Този път по-добре ли се чувстваш? — попита хладно той. Учтив въпрос, макар че издаваше известно разстояние.

— Добре съм, милорд. Аз съм превъзходен моряк, стига само да не съм бременна.

— Ако се беше сетила да ме уведомиш, че очакваш дете, милейди, щяха да ти подготвя някои удобства за пътуването.

Без да изчака отговора й, Ерик се обърна и се запъти към носа, където отново зае обичайното си място. Рианон хвърли бърз поглед към Мергуин и видя, че той се усмихва. Ала скоро установи, че усмивката не достига до очите му, и се разтревожи.

— Да не сте болен? — попита страхливо тя.

Друидът поклати глава.

— Само съм малко тъжен.

— Защо?

— Никога вече няма да видя Ирландия — отвърна меко той. Побиха я студени тръпки.

— Не бива да говорите така! — прошепна страхливо тя. — Моля ви, не бива…

— Защо да не ви кажа истината? Аз съм много стар, Рианон, много, много стар.

— Но аз имам нужда от вас! — извика тя.

— И аз ще бъда до теб, докато имаш нужда от мен — увери я все така меко той. После бързо смени темата: — Понякога е много чувствителен, знаеш ли.

— Ерик?

Мергуин кимна.

— Питам се защо е толкова напрегнат, та се разхожда нагоре-надолу като вълк в клетка.

— Защото е един проклет викинг — отговори Рианон, без да мисли.

— Той е самотен вълк и не може да си намери място. Както знаеш, милейди, вълците се обвързват за цял живот. Когато един вълк загуби любимата си, той се впуща да тича през горите и дава воля на болката и гнева си.

— Но дали вълкът обича спътницата си?

Усмивката на Мергуин изразяваше мъдрост. Прастарите му очи заблестяха като сребро.

— Веднъж вече видях този вълк влюбен — преди много години на един далечен, далечен бряг. Тя беше убита и аз видях страданието му. Оттогава все ходеше неспокойно насам-натам, докато… докато се появи ти. Тази любов беше различна, знаеш ли. В друго време, в друг живот. Не вярвам, че е успял да осъзнае напълно значението й. Ти държиш вълка в ръцете си, Рианон. Винаги трябва да помниш това.

— Той отново тръгва на война — възрази тихо тя. — И винаги ще го прави.

— Покоят идва след бурята. Това ще бъде последната велика битка на Алфред. Той ще я спечели и ще влезе в историята като единственият крал, когото англичаните са нарекли „велик“.

— Дали ще преживее бурята? — попита тихо Рианон.

Мергуин не отговори веднага. Вятърът духаше право в лицата им и рошеше косата и брадата му. Гарт, който тихо хленчеше под завивките си, се успокои и дори виковете на моряците и плющенето на платната постепенно утихнаха и започнаха да заглъхват.

— Ти трябва да я преживееш — отговори тихо Мергуин, изправи се и закрачи с бавни крачки към носа.

Останала сама, Рианон притисна Гарт до гърдите си и се опита да се пребори с треперенето си.

Плаването беше успешно и на здрачаване Рианон можа отново да стъпи на родна земя. Адела се втурна да ги посрещне, а в покоите й я чакаше гореща баня и кана с топла медовина, подправена с канела. След като окъпа и нахрани Гарт, тя се отпусна изтощено в леглото си и заспа непробудно.

Дните минаваха и военните приготовления ставаха все по оживени. В началото на пролетта Ерик трябваше да се срещне с Алфред и с обединени сили да нападнат датчаните.

В дома ни вече се води студена война, каза си един ден Рианон. Не можеше да разбере защо Ерик продължава да я избягва. Гарт растеше, бащата се радваше много на малкия си син и често играеше с него. И въпреки това продължаваше да спи в друга стая. Рианон беше дълбоко засегната. Гневът й постоянно се усилваше, а неловкото положение, в което беше изпаднала, още повече подхранваше пламъците му. Ако Ерлик я желаеше, той щеше просто да я грабне в прегръдките си и да я вземе. Тя нямаше силата да го помоли да се върне. Беше твърде горда, за да го стори. Онази нощ той я беше прегърнал и й беше обещал, че никога няма да я пусне да си отиде.

А оттогава не я докосваше.

Февруари мина, дойде март. Денят, в който войската щеше да тръгне, наближаваше и тя беше твърдо убедена, че няма да го понесе. Мергуин беше раздразнителен и рядко отваряше уста да каже нещо. Това разгаряше страха й. Непременно трябваше да поговори с Ерик, преди да е заминал. Един ден стисна зъби и тръгна към стаята му. Почука на вратата, която беше открехната, побутна я и тихо влезе в стаята. Видя, че Ерик е седнал в дълбока вана и водата му стига чак до гърлото. А до него стоеше не някой от слугите, а красивата девойка Джудит.