Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Какво има, Ерик?

Той не можеше да стори нищо; не можеше да скрие вината си, нито да намали болката й.

— Роуан беше убит — заговори направо той. И втренчи поглед в лицето й, за да види как се измениха чертите й, когато осъзна истинското значение на думите му. Очите й се напълниха със сълзи, устните й затрепериха. Ерик продължи с дрезгав глас: — Заклех ти се да го пазя, но се провалих. Заповядах да го погребат със специални молитви. Не можех да го отнеса в Англия; обстоятелствата не позволяваха. Аз… толкова съжалявам.

Понечи да я докосне, но знаеше, че сега тя няма да го понесе. Тя беше обичала Роуан. Беше го обичала с младостта си, с невинната си страст, с веселия си смях. Сигурно нямаше да приеме утеха от мъжа, който бе разрушил тази любов.

— Съжалявам — повтори той и прибави с неудобство: — А сега ще си отида. Ако имаш нужда от мен, изпрати да ме повикат.

И той излезе от стаята и тихо затвори вратата. Чу тихото ридание, което се изтръгна от гърдите й, простена и се втурна като луд надолу по стълбата.

Тя нямаше нужда от него или поне така изглеждаше. Часовете на този безкраен ден отминаваха, но Рианон не изпрати да го повикат. Когато започна да се смрачава, Ерик вечеря със семейството си, после се опита да се утеши с голям рог ейл пред камината. Вече беше нощ.

Никой не дойде да го смущава. Сигурно беше минало полунощ, когато се появи баща му, приседна до него и се загледа в пламъците.

— По-добре иди при нея — проговори след малко той.

— Тя не иска да ме види — отговори просто синът. Олаф се приведе напред, без да откъсва очи от огъня.

— Веднъж и аз се върнах от война и трябваше да съобщя на майка ти, че не само брат й, а и един стар и верен приятел — ирландският крал, за когото трябваше да се омъжи, — са намерили смъртта си в последното сражение. След като й казах, веднага излязох от стаята й. Оставих я да плаче сама.

— И какво искаш от мен? — попита сухо Ерик. Олаф се усмихна бавно.

— Направих грешка. Не искам ти да я повториш. Върви при жена си. Прегърни я. Облекчи болката й, колкото можеш.

— Ами ако тя не иска да ме види? — попита горчиво Ерик.

— Разбира се, че иска! — прозвуча мек женски глас откъм вратата. Иърин се отдели от мрака и застана зад мъжа си. Лицето й грейна в усмивка. — Знам, че иска да си при нея. Тя има нужда от теб. Също както аз имах нужда от баща ти. Върви при нея, Ерик.

Ерик се изправи и погледна родителите си. После се обърна, изкачи стълбата и се запъти е твърда крачка към стаята си. Спря за миг, после решително отвори вратата. Рианон не спеше. Очите й все още бяха пълни със сълзи. Той я вдигна на ръце и я отнесе пред огъня. Притисна я силно до себе си и дълго стоя неподвижен. Рианон обви с ръце врата му и тихо изхълца. После облегна глава на гърдите му и замря.

Ерик вдигна брадичката й и целуна мокрото лице. Отмахна нежно косата, нападала по челото, и зашепна в ухото й:

— Позволи ми да те подържа в прегръдката си, мила моя. Позволи ми просто да те държа здраво.

Ръцете й го притиснаха, тялото й се разтрепери. Ерик я попита от какво се страхува и тя го погледна със сребърните си очи.

— Страх ме е, че ще ме напуснеш — прошепна едва чуто тя.

Ерик я погледна в очите и отговори сериозно:

— Никога. Никога, любима.

Рианон се отпусна в прегръдката му и тихо въздъхна. Много скоро очите й се затвориха.

Заспа в прегръдката му и спа непробудно до разсъмване. Дария внесе в стаята скъпоценния им — и ужасно гръмогласен син и двамата скочиха като ужилени.

Започваше новият ден. Слава Богу, нощта отмина, каза си неволно Ерик.

Може би денят щеше да бъде начало на нещо ново.

Дойде Коледа. Празнуваха я с християнско достойнство. Ерик подари на Рианон красива наметка, обшита със златни конци и украсена със скъпоценни камъни, която се закопчаваше с брошка, изрисувана с келтски мотиви. Тя му подари благородна кама, която беше купила от пътуващ търговец, предлагащ викингски стоки от балтийските страни. Подари му и красива туника със златни ръбове, която беше ушила със собствените си ръце през дългите месеци на отсъствието му.

Празничните дни бяха радостни за Рианон. Тя все повече обикваше семейството на Ерик и красивия град Дъблин и й беше неприятно да си спомня колко беше мразила и проклинала мисълта да дойде тук.

Имаше само две неща, които я смущаваха. Първо, че Роуан беше загинал в чуждата страна, в която беше дошъл и заради нея. И второто беше, че прекарваше твърде дълго време сама, през което мисълта за смъртта му продължаваше да я измъчва. Защото след нощта, в която я утеши за загубата на Роуан, Ерик бе решил да нощува в голямата зала. Като причина беше посочил, че се бои да не смущава нея или бебето.