Хедър Греъм - Робинята на викинга

Ръцете му притиснаха по-силно мекото женско тяло и Рианон нададе слаб вик. Ерик се усмихна и я пусна. Трябваше да поспят, дори и само няколко часа.

Но не можа да заспи. Лежа буден, докато започна да се зазорява. Щом видя първата розова ивица, отметна ленената завивка и скочи от леглото.

Рианон очевидно беше усетила, че мъжът й е напуснал леглото. Мека усмивка накъдри устните й, тя се протегна сладостно, косата й я обви като златна мантия. Ерик скръцна със зъби, обърна й гръб и започна да се облича. Уви се в най-красивата си наметка, закопча колана и пъхна меча в ножницата. Знаеше, че трябва да изглежда възможно най-добре, когато слезе на родна земя.

После отново пристъпи към леглото и се вгледа в жена си. Пръстите му трепереха и трябваше да ги стисне до болка, за да не я прегърне. Рианон беше прекрасна. Може би тя го беше предала на датчаните. Не, той не вярваше, че е способна на предателство. Но сигурно знаеше нещо. Беше колкото красива, толкова и измамна.

И доказателството беше, че той щеше да носи до края на живота си белег от стрелата й!

Усмивката му беше студена като лед.

— Ставайте — подкани я кратко той. — Време е за тръгване.

— Но аз не тръгвам! — възпротиви се още в полусън Рианон.

— Тръгвате, мадам. Казах ви го още вчера.

— Но… — Тя млъкна и лицето й се обля в червенина. — Но нали казахте… О! — Осъзнала глупостта си, тя задиша тежко. — Как можахте да ме… О, колко сте отвратителен! — Побесняла от гняв, тя се нахвърли върху него като тигрица.

Ерик улови ръцете й още преди да е успяла да го удари. Сърцето му биеше, кръвта пулсираше в слепоочията му. Желаеше я дори сега, макар че през нощта беше притежавал тялото й.

Стисна китките й в железните си пръсти и се взря в сребърните очи.

— Ще ви кача на кораба си и хич не ме е грижа гола ли сте или облечена. Разбира се, по-добре е да ви представя на майка си в прилично облекло, но това зависи само от вас. Ще ви отведа при родителите си по единия или по другия начин. Вчера ви казах, че ще ме придружите. И многократно ви предупредих, че никога не променям решенията си под влияние на женски игрички — все едно колко възбуждащи изглеждат.

Той я отблъсна от себе си, без да пуска китките й.

Защото знаеше, че тя отново ще се нахвърли върху него. Пръстите й се свиха като котешки лапи, погледът й беше див, безумен. Думите изригваха като вулкан от устата й.

Нарече го копеле, плъх и какво ли не още. После премина на уелския език на баща си. Ерик не го владееше достатъчно добре. Сега обаче това нямаше значение, защото разбираше отлично бесния й изблик.

— Давам ви десет минути, скъпа съпруго! — изрева в отговор той и я блъсна към леглото. Рианон изпъшка и се сви на кълбо. Ала погледът й оставаше упорито втренчен в очите му. Голото й тяло, покрито само от огнената коса, беше прекрасно. И толкова крехко.

— Десет минути — повтори той. И преди тя да е успяла да се надигне или да е поела достатъчно въздух, за да каже нещо, той блъсна вратата, изскочи навън и я затръшна след себе си.

Рианон не можеше да знае, че мъжът й спря на прага и се заслуша в тихия й плач. Но като си припомни, че тя му е разиграла цялата тази сцена само за да се отърве от него, той стисна зъби и се отдалечи. Проклета да е! Сигурно се беше надявала, че корабът му ще се озове на дъното на Ирландско море или смъртта ще го застигне някъде в родината му. Толкова ли й се искаше да се отърве завинаги от него?

Сигурно щеше да има война. Когато Ард-Рий умреше, ирландските крале щяха да се вдигнат срещу сина му Нийл, защото бяха жадни за власт. А и датчаните щяха да се възползват от моментната слабост на Ирландия. Но все едно какво ги очакваше, баща му щеше да задържи Дъблин. Ерик беше абсолютно сигурен в това.

Но баща му щеше да подкрепи Нийл, и то не само защото му беше роднина. Войната беше неизбежна и може би желанието на Рианон най-сетне щеше да се изпълни.

Без да издава нищо от бушуващата в душата му буря, Ерик се запъти към залата.

Жена му щеше да направи добре, ако успееше да се приготви за десетте минути, които й беше дал. Ако не, щеше да стигне в Ирландия увита в одеялата от леглото и метната като чувал на рамото му.

Макар че плаването им бе придружено от буря, то се извърши със забележителна бързина и сръчност.

Рианон беше решила да изпълни желанието на своя съпруг и да го придружи. Защото нито за миг не се съмняваше, че той ще изпълни без колебание заплахите си. Затова слезе на пристанището още преди той да е дошъл да я вземе. Застана на брега, увита в яркочервена наметка, и се загледа с невиждащи очи в змийските глави, украсяващи носовете на корабите. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, защото с мъка потискаше желанието да се обърне и да избяга. Просто не можеше да повярва, че само след няколко минути ще се качи на борда на истински викингски кораб.