Хедър Греъм - Робинята на викинга

Но той я познаваше. Познаваше я много добре.

Златната лисица пак замисляше нещо. Това няма никакво значение, помисли си уморено той. Нека си играе.

— Ерик. — Рианон произнесе името му нежно и изкусително, шепотът й беше пълен с трепереща невинност. — Милорд, аз ще ви бъда добра жена, ще ви слушам, ще ви… ще изпълнявам всяко ваше желание. Но моля ви, не ме вземайте със себе си! Не ме принуждавайте да замина за Ирландия. Щом се върнете, ще ме намерите тук. И ще правя всичко, което се изисква от една добра съпруга.

Ерик помилва косата й и потръпна от наслада.

— Наистина ли? — попита тихо той.

— Ще го направя, обещавам.

Ресниците й бяха полуспуснати, очите нежни и омайващи. Ерик полегна върху нея, помилва гърдите й с ръце и устни, захапа нежно втвърдилото се връхче. Рианон пое шумно въздух, тялото й се притисна до неговото, женствените й форми се отриха в набъбналата му мъжественост и в слабините му пламна диво желание.

— Ще бъда всичко онова, което искате от мен! — обеща тя и зарови лице в къдриците му. После се надигна заедно с него, обгърна го с косата си, с ръцете си. Покри гърдите и раменете му с изгарящи целувки. Копринените кичури милваха тялото му. Устните й се впиха в неговите с изгаряща жажда, после се плъзнаха по тялото му. Меки, умели, търсещи. Да, тя беше решила да го прелъсти. Собственото му желание избухна като вулкан, разтърси го като огнена вихрушка. Тя знаеше точно къде да го докосне. Можеше да заслепи всеки мъж, да го накара да се забрави, да направи и невъзможното, за да задоволи желанието си.

Той я сграбчи грубо, вдигна я върху себе си, после я обърна по гръб. Погледна дълбоко в очите й и дългите, гъсти мигли побързаха да ги закрият. Но краткият триумфален проблясък не убягна от вниманието му. Обзе го луд гняв и трябваше да положи огромно усилие, за да овладее жестокостта, която заплашваше да избликне като порой.

Спри! — заповяда си той, какво от това, че ще се включиш в играта й. Усмихна се и нежно зацелува устните й, вкуси сладостта на устата й. После я помилва бавно, без да сваля тънката нощница. Горещият му език опари кожата й, проникна до най-съкровените дълбини на женствеността й. Усилията му бяха възнаградени със задавен шепот и гърлени викове, тялото й се разтрепери като в треска под неговото, заизвива се, устреми се към мъжествеността му.

Накрая Ерик разкъса нощницата й на парченца и жадно се нахвърли върху голото й тяло. И когато Рианон остана без сили, изнемощяла и трепереща от неудържимия екстаз, който я бе завладял, той я дръпна безмилостно под себе си, нахлу като ураган в утробата й и започна съвсем отначало.

Тя цялата беше негова. И двамата преживяха бурно и същевременно сладко освобождаване, неизпитвано никога досега. Сякаш бяха плували в бурно море и най-после достигнаха спасителния бряг. Мъжкото тяло се разтърси от силни тръпки, семето му се изля в утробата й и той падна изтощено върху нея. За миг усети такова удовлетворение, каквото не беше вярвал, че съществува. Затвори очи и се вслуша в неравномерното биене на сърцето й под неговото. Вече знаеше, че може да стигне до най-интимната й същност, че има средства да получи всичко онова, което тя така упорито отказваше да му даде.

Но не можеше да забрави, че го бе измамила, че все още проклинаше деня, когато бе станала негова жена.

Горчива усмивка разкриви устните му, тежък товар притисна гърдите му. Господи! Защо не можеше да престане да я желае? Защо не можеше да забрави, че тя съществува…

Не. Никога нямаше да я забрави. Когато не беше при него, се явяваше в сънищата му. Когато разбереше, че я заплашва опасност, не можеше да овладее страха си. Тя беше негова жена.

И щеше да я научи да се съобразява с факта, че всички фалшиви номера и лицемерни обяснения в любов не са в състояние да променят положението й. Тя трябваше да му се подчинява и толкова.

Все още учуден от болката, която беше изпитал, Ерик стисна здраво зъби, за да я прогони. Притисна я до себе си и прошепна нежно:

— Наистина ли ще ме обичате, когато се върна?

Рианон все още не можеше да си поеме дъх. Ръката на Ерик милваше гърдите й, той я притискаше в обятията си и се вслушваше в силното биене на сърцето й.

— Да, милорд — прозвуча дрезгаво гласът й.

— Ако се върна… ще ме уважавате и ще ми се подчинявате, така ли?

— Да!

Ерик я целуна по челото и тя се сгуши доволно в него. Очите му бяха устремени към тавана. Проклета да е тази фалшива змия! Ейд Финлейт умираше! Тази мисъл беше непоносима. Не смееше да си представи бъдещето. Ирландският му дядо беше донесъл мир на страната си. Ирландия преживяваше своя златен век и то само благодарение на мъдростта на Ард-Рий. Ерик никога нямаше да го забрави.