Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Наистина ли ще отплавате за Ирландия? — попита тихо тя. „Мили Боже, дано замине! Дано остане по-дълго далече от мен! За да не ме докосва и да мога отново да се науча да го мразя. И моля те, не ми позволявай да тъгувам от раздялата!“

— Разбира се, че ще заминем! Всички обичат Ард-Рий, особено децата и внуците му. Той е велик мъж; донесе мир на страната си и го запази дълги години, въздаде справедливост и милост на всички хора. И вие бихте го обичали.

Рианон кимна, за да не го обиди. Момъкът беше толкова потиснат от вестта за предстоящата смърт на краля си, но тя изпитваше само безкрайно облекчение от отпътуването на съпруга си.

Рианон влезе в залата, надявайки се да стигне без много шум до стаята на Адела и да остане там, докато траят приготовленията за заминаването. Ако не я виждаше, мъжът й сигурно нямаше да се сети за нея. Ала още когато се запъти към коридора, се озова пред първото препятствие. Мергуин. Сивите му очи я гледаха обвинително. Откъде знаеше, че тя ще мине точно в този миг? Какво искаше от нея, и то сега, когато трябваше да мисли за съвсем други неща?

— Помолих ви да не ходите — напомни й тихо той и в гласа му прозвуча болка и загриженост. Рианон веднага съжали за поведението си. Тя го обичаше — не можеше другояче освен да го обича.

— Много съжалявам — прошепна тя. — Наистина, Мергуин, не исках да ви причиня болка. Съжалявам и за Ард-Рий. Очевидно всички го обичат и му се възхищават. Сигурно е велик владетел. Ще се моля с цялото си сърце за него. Всички тук ще се молят.

Не беше забелязала, че Ерик е влязъл след Мергуин, защото мъжът й стъпваше както винаги безшумно. Гласът му я стресна до смърт, студен и остър:

— Няма защо да се молите за него тук, мадам. Вие ще ни придружите в Ирландия.

Рианон застина на мястото си. Очите й безпомощно потърсиха лицето на Ерик. Металносиният му поглед сякаш осветяваше мрачния коридор. Не, той не желаеше да я вземе със себе си — той просто не искаше да я остави тук, защото знаеше, че тя се надява да остане сама.

Преглътна и се опита да се пребори с напиращия гняв. Трябваше да прояви благоразумие.

— Ерик, боя се, че само ще ви преча. Очаква ви трудно време.

— Не искам да го направя още по-трудно, като постоянно си блъскам главата какво става с вас във всеки един момент от деня — дали не са ви хванали датчаните или пък сте решили да си направите излет до някой неприятелски лагер — прекъсна я грубо той. — Най-добре се погрижете да съберете нещата си, макар че Мергуин вече възложи тази задача на Адела.

— Но, милорд… — започна тихо тя.

— Престанете да ме разубеждавате, Рианон, и побързайте. Утрото ще дойде скоро.

Рианон погледна умолително Мергуин, макар да знаеше, че не може да очаква помощ от него — веднъж вече бе успяла да го измами. А Ерик…

— Няма да тръгна с вас! — изплака тя и понечи да мине покрай него, но той протегна ръка и я улови за косата. Рианон изпищя от болка, но Ерик стисна невъзмутимо един кичур и се усмихна ледено.

— Ще тръгнете, Рианон. Все едно доброволно или не, но ще тръгнете. — Сините му очи пронизваха нейните. — Затова ви предлагам да го направите доброволно.

Той пусна косата й, мина покрай нея и влезе в залата. Рианон погледна безпомощно Мергуин, после избухна в плач и хукна нагоре по стълбата.

Адела я чакаше в спалнята. Топла вана, чисти кърпи и сапун с аромат на рози бяха приготвени пред камината. Необичайно плаха, старата дама й разказа, че всички много се уплашили от закъснението й — макар че Мергуин непрекъснато ги уверявал, че нищо не се е случило, че господарката ще се върне жива и здрава.

— А когато морето отново се напълни с викингски кораби и установихме, че не са нашите, а чужди, направо изпаднахме в паника. Слава Богу, Мергуин ни обясни, че са изпратени от Олаф Белия, краля на Дъблин. Толкова са красиви, нали? А после и ти се върна, точно както беше предсказал друидът. Утре заминаваш за Ирландия, мила моя. Толкова ще ми липсваш! Трябва да се грижиш добре за себе си, обещай ми!

— Няма да замина за Ирландия! — изплака отчаяно Рианон.

— Недей така, мила моя…

— Няма да тръгна с него!

На вратата се почука и преди някоя от двете жени да е успяла да каже „Влез“, някой я отвори. Рианон се стресна, защото помисли, че е Ерик и че е чул дръзките й думи.

Не беше Ерик. Влезе слугинята Джудит — хлапачката, която обожаваше господаря си. Носеше табла с ядене. Остави я на един сандък и направи реверанс пред Рианон.

— Милейди, лорд Ерик заповяда да ви донеса това и каза да се нахраните и да почивате, защото ще трябва да станете още по тъмно.