Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Той преживява тежки дни — обясни тихо старият друид. — А и всички ние. Не познавате Ард-Рий.

Мергуин също обича умиращия крал, каза си с болка Рианон. Но в гласа й прозвуча умора:

— Във време като нашето всички дни са тежки, не е ли така?

Мергуин се усмихна и поклати глава.

— В Ирландия няма да ви е много лесно, но ви очакват и много весели дни. Сама ще видите.

— Няма да остана дълго там — възрази тихо Рианон. Мергуин понечи да каже нещо, но спря и поклати глава. Рианон потупа ръката му. — Няма да остана дълго там, Мергуин. Ирландия не е… не е моята родина, разбирате ли? Тя е негова и никога няма да стане моя. Не искам да засегна никого, но там е много по-различно, отколкото в Англия.

Друидът се облегна назад, очите му се затвориха и Рианон усети пристъп на страх, защото старият човек изглеждаше толкова безпомощен. Въздишката му издаваше безкрайно умора.

— Ще има война — прошепна едва чуто той, но не каза нищо повече и Рианон не можа да разбере какво всъщност е имал предвид.

Беше още тъмно, когато Рианон видя за първи път насечения ирландски бряг. Влязоха в устието на реката, която щеше да ги отведе в Дъблин, и пред очите им се разкри цялата красота на ирландската природа: зелена, отчасти съвсем равна. Странно защо, тя й се стори позната, родна, също като в къщи… Безкрайни поляни, смарагдовозелени хълмове, бели овце.

В далечината се очерта Дъблин. Рианон се смая от могъщите крепостни стени, изградени от тежки камъни, които се белееха в падащия мрак. Когато корабите хвърлиха котва, тя видя, че на брега се е събрала цяла тълпа, за да ги посрещне. Мергуин й помогна да стане. Ерик изобщо не й обръщаше внимание. Сигурно вече беше слязъл на брега.

Когато видя жената, отделила се от множеството, Рианон застина на мястото си и сърцето й заби с все сила. Косата на непознатата беше черна като нощта и стигаше до хълбоците й. Беше стройна и грациозна като млада сърна. Тя изтича към брега и извика името на Ерик.

Рианон потръпна от студ, преглътна мъчително и си каза, че никога не го е мразила толкова, колкото в този миг. Защо я беше довел? За да я направи свидетел на сърдечната му среща с ирландската съпруга? Отново й прилоша. Жената го поздрави с буйна нежност и дори в тъмнината личеше колко е красива. Хвърли се в прегръдките му, после оживено му заобяснява нещо.

— Да вървим, Рианон — настоя тихо Мергуин.

— Аз… не мога! — пошепна задавено тя. После се вцепени от ужас, защото Ерик най-после се беше обърнал към нея и се върна с големи крачки на борда. Още преди да бе успяла да се възпротиви, той я избута напред, вдигна я високо във въздуха и я свали на ирландския бряг — точно пред тъмнокосата жена.

— Рианон, това е Иърин от Дъблин; мамо, това е Рианон, моята съпруга.

Жената с абаносовочерна коса се усмихна и като я погледна отблизо, Рианон установи, че тя съвсем не е толкова млада, колкото й се бе сторила, макар че годините бяха проявили благосклонност към красотата й. Очите й блестяха смарагдовозелени, усмивката й беше заразителна.

— Добре дошла, Рианон. Това е тъжно време за нас, но те уверявам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да се чувстваш добре тук. Както може би знаеш, ние, ирландците, сме известни с гостоприемството си. Това е домът на моя син, значи е и твой и всичко, което е в него, е на твое разположение. — Тя стисна ръката на Рианон и отново се обърна към сина си със сияещата си усмивка: — Ерик! Тя е истинска красавица и се осмелявам да кажа, че ти изобщо не я заслужаваш. Но сега ела, ако обичаш. Страх ме е, че достатъчно дълго се забавихме.

Все пак не можаха да напуснат пристанището толкова бързо. Иърин от Дъблин откри Мергуин, който чакаше мълчаливо зад Рианон. Без да каже дума, кралицата се хвърли в прегръдките на стария друид и двамата дълго останаха така. Когато се отдели от него, очите на Иърин бяха мокри от сълзи, но тя взе ръката на Рианон и отново се усмихна. Рианон най-после се осмели да заговори, макар че се страхуваше да не се обърка. Твърде рядко беше имала възможност да използва научения в детството ирландски.

— Милейди, съжалявам, че дойдох в това трудно за вас време. Баща ви е велик и обичан крал и моите молитви са с него и с вас.

— Благодаря — прошепна трогнато Иърин, стисна по-здраво ръката й и я поведе през високите порти към огромната каменна къща, най-внушителната постройка в града. Покрай стените на къщите бяха положени дървени тротоари, за да могат хората да се движат спокойно, без да се цапат в уличната кал и тор, Рианон се учуди безкрайно. Нито в Англия, нито в Уелс беше виждала подобно нещо.