Хедър Греъм - Робинята на викинга

— Точно тук падна — обясни тихо Иърин. — Знам, много хора смятат, че е трябвало да го отведа в Тара, за да умре в резиденцията си, но предпочетох да събера тук всичките си братя и сестри заедно с децата им. Той спи и се събужда, има добри и лоши моменти. Знае, че е дошло времето да си иде, и често ни съобщава волята си. Не можех да рискувам да умре по пътя към Тара, нали?

Ерик се съгласи с нея. Рианон се чувстваше като натрапница, но Иърин продължаваше да държи ръката й, така че не и оставаше нищо друго, освен да следва майката и сина. Когато влязоха във владетелския дом, се озоваха в огромна зала с висок свод, в която се бяха събрали не по-малко от сто души. При влизането на Иърин всички се разстъпиха да й сторят място. В средата на залата беше поставено легло, закрито с балдахин от избродиран лен. Под завивките лежеше стар мъж със снежнобяла коса и прорязано от безброй бръчки лице. Очите му бяха затворени.

Иърин спря. Ерик пристъпи бързо напред, падна на колене и взе дългите, измършавели ръце на мъжа в своите. Рианон забеляза, че в другия край на леглото беше застанала със сведена глава една монахиня, потънала в молитвите си. А до нея стоеше едър мъж, при вида на който Рианон се стресна до смърт. Този мъж приличаше толкова много на Ерик, че не можеше да бъде никой друг освен Олаф Белият, потомъкът на дома Вестфалд, норвежки принц и крал на Дъблин.

Времето се беше отнесло благосклонно към него също както и към жена му. В златната му коса проблясваха няколко сребърни кичура, но беше едър като сина си, с безкрайно широки рамене и красиви, привлекателни черти на лицето. Очите му бяха пронизващо сини, очевидно Ерик ги беше наследил от него. Погледът му падна върху Рианон и младата жена спря да диша. Очите на Олаф, подобно на тези на Ерик, бяха безмилостни, но я гледаха с любопитство. След малко устата му се накъдри в лека усмивка и тя разбра, че я поздравяват с добре дошла. Сърцето й затрептя като крило на птица, защото и усмивката беше същата като на Ерик. Тази усмивка държеше в плен сетивата й, сърцето й, цялото й същество.

В залата се бяха събрали всички близки. В краката на Ард-Рий беше коленичил едър мъж с тъмна коса и замъглени от сълзи зелени очи, който приличаше на Иърин и беше младолик като нея.

До него стоеше друг тъмнокос мъж, но очите му бяха сини и приличаше повече на съпруга й. Мъжете и жените, изпълнили помещението, бяха впечатляващи брюнети, руси келти и всички нюанси между тях и Рианон остана с впечатлението, че всеки човек в залата по един или друг начин е роднина на Ард-Рий.

Тя чу латински песнопения и разбра, че са започнали да се молят. Зад леглото на краля беше застанал един свещеник и произнасяше безкрайни молитви. След като свещеникът млъкна, се чу тих шум от стъпки. Повечето хора излязоха от залата.

Ард-Рий отвори очи и на лицето му изгря усмивка. Не се опита да се изправи, само погледна към края на леглото и впи очи във викингския крал на Дъблин. Гласът му беше тих, но чист и ясен.

— Олаф, ти си тук.

— Да, Ейд Финлейт. Винаги.

— Той ми беше добър син, също като другите, нали Нийл? — обърна се кралят към мъжа в долния край на леглото.

— Да, татко. Той ми е като брат.

Очите на стария човек се насочиха към Ерик.

— Моят внук. Вълк като баща си. Ерик, радвам се, че си тук! Сега не бива да ме напускаш. Точно сега не бива да напускаш Ирландия. — От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Иърин захапа ръката си, за да потисне риданията си. Ард-Рий затвори очи и продължи: — Бог да ни е на помощ, защото кралете ще започнат война! Мирът, който пазих толкова дълги години, е много, много крехък! Законът повелява кралското достойнство да премине в ръцете на Нийл, не защото е мой син, а защото няма друг мъж, по-подходящ за този отговорен пост. През всичките тези години бях силен, защото ти беше с мен, Олаф. Моля те в името на Бога, помогни и на сина ми!

— Ще го направя, Ейд, защото съм верен на клетвата, която си дадохме преди много години — отговори сериозно кралят на Дъблин. — А сега си почини. Стените на Дъблин са непревзимаеми и Нийл винаги е добре дошъл зад тях. Моите синове, твоите внуци, отново ще вдигнат меча си в защита на Ирландия. Наистина, Ейд, татко мой, аз съм твой син.

Очите на Ард-Рий отново се отвориха и в тях проблеснаха сълзи. Но бързо се затвориха, а когато след миг погледнаха отново, в тях се четеше болка.

Всички очи се устремиха в Рианон. Ард-Рий издърпа ръката си от тази на Ерик и я протегна към новата си снаха. Стресната до дън душа, Рианон навлажни устни и несигурно погледна Иърин.