Хедър Греъм - Господаря на вълците

Пръстите й го галеха все по-надолу и по-надолу.

Чу се тих вопъл на удоволствие, когато тя погали най-интимното му място. Започна да движи пръстите си и да го предизвиква. „О, боже…“ — молеше се той и полека се облегна на вратата, омаломощен от възбуда.

Тя наведе ниско глава и коленичи. Той отново пое дъх, разтреперан, когато устните й го докоснаха.

Удоволствието се превърна в сладостна болка да я има. Взе я на ръце и я подпря на вратата. Очите й бяха широко отворени, уплашени от силата му. Той я вдигна още по-високо и след това я привлече, за да я обладае.

Тя обви краката си около кръста му.

Никога в живота си Конар не беше преживял толкова силна възбуда. Никога не бе изпитвал такова бурно желание. Отчаяно се стремеше да я докосва, да я гали, да я целува, да я има. Разтърси го заслепяваща буря. Той влезе в нея сред сладостни стонове. Никога не беше изпитвал такова удоволствие, държеше я между себе си и вратата, чувствайки как семето му я изпълва цялата.

Тя го прегръщаше, без да издаде ни звук. Той се молеше да не я е наранил. Занесе я на леглото. Очите й бяха затворени.

— Никога вече няма да се съмнявам, че изпълняваш обещанията си! — прошепна той нежно.

Тя най-после отвори очи.

— А ти ще изпълниш ли своето?

— Ще изпълня всички обещания, които съм ти дал, Мелизанда. Никога няма да те оставя да си отидеш.

Тя отново затвори очи. Той дори помисли, че леко се усмихва.

Докосна устните й. Искаше му се да прошепне в ухото й: обичам те.

Не, това е все едно да се предаде в ръцете на датчаните.

Не можеше да й го каже. Отново намери устните й. Искаше да й даде това, което току-що получи от нея.

И започна бавно и полека да я докосва. Да я гали. Съвсем леко. Езикът му я дразнеше, пръстите му я възбуждаха. По нея не остана недокоснато и непогалено място. Той слизаше все по-надолу. Целуваше гърдите й, галеше бедрата й…

Коленичи, хвана ръцете й. Разтвори я нежно с пръсти и влезе в нея с език. Не спря дори, когато тя се задъха и заизвива в екстаз.

— Кажи ми, че ме желаеш, Мелизанда.

Очите й бяха влажни от преживяното, но някак диви.

— Аз…

— … не можеш да го кажеш, така ли! — горчиво възкликна той. — Зная, че можеш.

Потърси очите й. Тя го погледна разярена:

— Желая те! — прошепна най-накрая.

— Кажи името ми, Мелизанда.

— Желая те, викинг!

Той се засмя и отново повтори в ухото й:

— Искам да чуя името си, Мелизанда.

— Желая те, Конар — извика тя и заби нокти в раменете му. Той отново се изправи над нея.

— И ме имаш, господарке моя, имаш ме.

Връщането у дома беше приятно. Отношенията между Конар и Мелизанда се промениха. Тя все още мислеше, че мъжът й прекалено много я командва, но се примири с това.

Повечето време яздеха заедно. Често се надбягваха от хълм до хълм. Дори спряха да починат при един поток край пътя, който Мелизанда хареса. Конар седна до нея и двамата потопиха босите си крака във водата.

Но когато накрая пристигнаха в крепостта, всичко се промени. Съдбата ги притисна от всички страни.

Първата сутрин, когато слизаше по стълбите, Мелизанда видя Брена да излиза от залата. Проследи я в двора, чудейки се дали Конар държи на думата си да не спи с красивата гадателка. Не смееше да попита направо.

— Брена!

Жената от Дъблин се спря и бавно се обърна.

— Да, милейди?

Мелизанда се чудеше как да започне разговора.

— Руните — прошепна тя. — Ти прибра руните много бързо, когато ми гледа в Руан. Защо? Какво вещаеха те?

Брена вдигна въпросително вежди.

— Нима не знаеш? Не познаваш ли руните?

Мелизанда се намръщи и поклати отрицателно глава.

— Регвалд ги познава — каза тя. — Той ме научи на някои, когато бях малка, но тези ме затрудняват. Какво искаш да ми кажеш?

— Наистина ли не знаеш?

— Не.

Брена затвори очи.

— Помисли внимателно.

— Аз…

— Милейди, това са руните на зачатието.

— Аз не…

— Ти очакваш дете от него! — нетърпеливо продължи Брена.

Мелизанда се почувства напълно зашеметена. Да изпадне в такова глупаво положение! Брена с две думи й разкри истината. Поклати невярващо глава.

— Не, не може да бъде! Не чувствам нищо.

Брена се усмихна.

— Тогава си щастлива и раждането сигурно ще е лесно.

След това замълча. И двете мълчаха. Брена се намръщи и Мелизанда усети, че пребледнява. В главата й не остана и капка кръв.

— Но защо изглеждаш така потресена? Съпругът ти ще се радва. Наистина, и Одо, и половината кралство ще се радват, защото детето е глината, която споява семейството.