Хедър Греъм - Господаря на вълците

— Той знае ли? — попита внезапно Мелизанда. Нима затова беше толкова внимателен с нея по пътя?

Нима това беше причината за жизнерадостния му смях, който разчупваше суровите черти на лицето му?

— Доколкото разбирам, ти не си му казала — отговори Брена.

— А ти? — извика Мелизанда. — Ти си знаела, а от години му служиш вярно — нима не си се изкушила да му разкриеш бъдещето?

Брена замълча за момент, изучавайки я.

— Ти си тази, която трябва да му каже, не аз.

Мелизанда се сепна и едва успя да се опре на близката стена.

— Обещаващ ли да не му казваш? — помоли тя.

Брена въздъхна тежко и сведе поглед към земята. След това вдигна очи и се вгледа в Мелизанда.

— Аз служа на Конар — призна тя тихо. — Ако ти или детето ти сте в опасност… — тя потрепери. След това се изправи рязко. — Аз не съм ти враг, Мелизанда. И никога не съм била.

Мелизанда прехапа устни, изучавайки красивата руса жена, която избягваше от години.

— Наистина ли…

— За какво питаш?

— Още ли спиш с него?

— Да спя с него?

Мелизанда раздразнено извика:

— Нима искаш да ми кажеш, че никога не сте го правили?

— Разбира се, че съм спала с него. Ние често пътуваме заедно. Спала съм с него по корабите по време на дългите морски пътешествия, под някое дърво, когато пътувахме по суша.

Мелизанда понечи да избяга, усетила, че й прилошава. Досега се чувстваше чудесно. Не трябваше да се поддава на тревогата си.

Сега й стана безнадеждно зле. Една малка женска длан я докосна.

— Госпожо, наистина съм спала с него. Но не по начина, по който мислиш. Аз съм просто негов другар — като Свен например. Никога не съм се любила с него. Няма как да спра да върша нещо, което въобще не съм правила.

Мелизанда се обърна слисана.

— Какво?

— Да, не ме гледай така! Ако в някой момент беше пожелал, щях да го направя, И ако някога го поиска… — гласът й изневери. — Но надали ще се случи. Той намери в теб всичко, което търсеше.

— Да — прошепна едва чуто Мелизанда, — той е открил една глупачка.

— Извинявай, не те разбрах?

— Няма значение, Брена. — Внезапно тя се сети за сделката им и се вцепени от ярост. Какъв великолепен пазарлък! След всичките ужасни неща, които беше направил с нея! Колко ли му е било смешно. Тя се беше продала в замяна на обещанието той да не спи с жената, е която никога не беше спад.

— Мелизанда…

— Благодаря ти за откровеността — успя да изрече Мелизанда и хукна към кулата. На първия етаж намери един стол и се хвърли в него, опитвайки си да си спомни всичко, казано онази нощ в Руан. Тя беше поискала той да не спи повече с Брена. И той — о, да! — се бе заклел, че няма да го прави.

Мелизанда беше изпълнила докрай своята клетва.

Конар обаче не спеше с Брена и никога не беше спал с нея.

Отново беше направил Мелизанда на глупачка. Всъщност тя самата се беше поставила в това положение.

Никога, никога няма да му каже за тяхното дете. Ако наистина съществуваше. Ако Брена не се бе подиграла преди малко с нея.

Но Брена не се подиграваше. Достатъчно бе да се вгледа в събитията. Откакто Конар дойде да я вземе при потока в Есекс, тя не беше на себе си.

Облегна глава на масата. Това е, което той иска. И както обикновено, тя ще му го даде.

Но не и сега, ридаеше сърцето й. Не и сега.

Опита се да хапне нещо, но откри, че не е гладна. Посегна да си вземе бира, но помисли, че е по-добре да пие козе мляко. Беше чувала често Мари де Трес да казва, че то е добро за бременни жени.

Не вярвам да съм бременна, помисли си Мелизанда.

Изправи се и се върна в своята стая — стаята на баща си а също и на Конар.

Лежеше в леглото и гледаше в тавана. Детето ще е русо помисли, въпреки че собствената й коса бе черна като нощта.

Синеоко и русо. Негово. Защото всичко, което Конар правеше, носеше печата на личността му.

Но не и този път, реши Мелизанда.

Стана. Момиченцето ми ще е чернокосо, обеща си тя и почувства огромна радост и удовлетворение.

Бебе. Нейно. Тяхно. Негово.

Стана и започна да се разхожда из стаята. Дали да му каже? Не, сърцето й беше свито от обида. Не и след последния номер, който й изигра!

Детето в крайна сметка е и нейно. Внуче на баща й. Ако само Манон беше жив! Но тогава всичко щеше да е различно.

Имаше нужда от движение. Без да се замисли, Мелизанда изтича надолу по стълбите и стигна за минута до конюшнята. Не изчака коняря, а сама бързо оседла коня си. Метна се на гърба му. Вратите бяха отворени, тъй като не очакваха нападение и животните бяха изведени на паша в полето. Селяни влизаха и излизаха по свои работи.