Хедър Греъм - Господаря на вълците

Къде? Къде трябваше да стигнат? Каква помощ очакваха?

Внезапно излезнаха на една полянка. Конар спря рязко и тя се удари в гърба му. Зашеметена го прегърна и се огледа. Дъхът й спря в гърлото и сърцето й лудо подскочи.

Жофроа стоеше пред тях, заобиколен от брадати, облечени в кожи скандинавци. Бяха най-малко десет човека, въоръжени с мечове, боздугани и бойни брадви.

Жофроа бавно се усмихна.

— Виждам, че заровете най-после се обърнаха, викинг — обади се тихо той.

— Нима? — попита Конар в отговор.

— Наистина. Не биваше да идваш за нея.

— Ти открадна жена ми. Трябваше да дойда.

— Тя щеше да е моя. Заедно със земята.

— Баща ти уби нейния и ти не можеш да очакваш тя да те обича.

— Ще се наложи. Аз ще се погрижа за това. Бързо ще те забрави, когато умреш и те погребем, Конар. Смъртта ти обаче няма да е лека.

Мелизанда се показа зад Конар, извън себе си от страх и гняв.

— Никога! — извика тя. — Никога, проклет глупак! Нима мислиш, че можеш да убиеш всичките тия години, през които сме заедно, нима можеш да убиеш любовта?

— Мелизанда! — Ръцете на Конар се обвиха около нея. Той я избута на сигурно място зад себе си.

— Смъртта му ще е бавна! — обеща Жофроа. — Искате ли да знаете какво съм намислил? Ще завържа китките и глезените на Конар за четирите най-бързи коне. След това ще размахам камшика и могъщият Господар на вълците ще бъде разкъсан. Но преди това ще го изкормя. Когато бъде накълцан на достатъчно парчета, ще запалим голям огън и ще опечем каквото е останало от него.

През цялото време Конар не трепна. Той извади меча си, все още държейки Мелизанда зад гърба си.

— Това са само сладки мечти, Жофроа. Само мечти.

Жофроа изпсува.

— Глупак! Дори пред лицето на смъртта…

Но спря. Отляво, където гората проредяваше и се мержелееха руините на римската стена, внезапно се чу шум.

Мелизанда се обърна. Дъхът й секна, този път от изумление. Невероятно, сякаш беше сън.

Всички бяха там. Цялото семейство на Конар. Баща му стоеше насред пътеката, която като че се простираше до хоризонта на нощта. Около него се тълпяха воините му.

Мъжете седяха на конете си — огромни, непобедими. Мелизанда виждаше Олаф, Ерик, Брайън, Брайс, Конан и, мили боже, най-накрая Мергуин. Тя не можеше да повярва. Страхуваше се всичко това да не е само игра на сенки и лунна светлина в мъгливата нощ. А може би изопнатите й до крайност нерви започваха да й изневеряват?

Войската на Олаф започна да се приближава. Огромните коне прескочиха стената и се хвърлиха върху враговете.

Настъпи объркване. Конар дърпаше Мелизанда назад.

— Трябва да те отведа оттук — прошепна той нетърпеливо.

— Не, не искам да те оставя! Мога дори и сама да въртя меча, макар и не чак като тебе.

— Скъпа! Моля те, ще се бия по-добре, ако знам, че си на сигурно място. За бога, подчини ми се поне сега, Мелизанда.

Тя нямаше избор. Внезапно Конар я избута напред и извика, когато някой протегна ръце, за да я хване.

— Татко!

Тя видя пред себе си студеносините северни очи, които толкова приличаха на Конаровите. Силни ръце я сграбчиха, вдигнаха я нагоре и я спасиха от сблъсъка на желязо и плът.

Някой ги нападна откъм гърба. Огромният бял кон на Олаф с Мелизанда на седлото се изправи на задните си крака. Кралят на Дъблин посече противника, смушка жребеца си и отминаха. След това конят се обърна и Мелизанда можа да види битката. Мъжете се сражаваха ожесточено. Норвежци, датчани, френските войски, Одо! И граф Одо беше тук! Нейният Филип, скъпият Гастон. Бяха дошли всички. На коне, докато Жофроа и хората му бяха заварени неподготвени. Само някои бяха успели да яхнат животните си.

Жофроа беше решил, че с десет човека ще плени Конар в гората, ще го убие и ще отведе графинята.

Но не беше познал. Мелизанда стоеше изправена на белия кон и чувстваше зад гърба си топлината на своя свекър.

Да, когато трябваше, Конар се бе притекъл на помощ на близките си. Тази нощ те му връщаха подкрепата.

— Добре ли си? — надвеси се над нея Олаф, почувствал, че тя трепери. Мелизанда се обърна и го погледна.

След време така ще изглежда и Конар. Когато остарее, ще има същите благородни черти.

— Благодаря на бога, милорд… — тя се подвоуми за миг, но после довърши сърдечно: — че съм от семейство на викинги.

Олаф се усмихна под шлема си.

— Всичко свърши — тихо каза той.

Битката беше приключила. Враговете се предаваха. Взирайки се през морето от воини, Мелизанда видя двама мъже, които се сражаваха сами. Другите ги наблюдаваха от разстояние.