Хедър Греъм - Господаря на вълците

— Хайде, вземете я тогава! — предизвика ги Конар. Първият мъж прие предизвикателството и го нападна. Не се чу удар на мечове. Той се хвърли към гърлото на Конар, който успя да го отблъсне и заби острието си във врата на противника. Той падна, хъркайки.

Всичко ставаше страшно бързо. И другите двама извадиха оръжията си, единият боздуган, другият меч, и започнаха да обикалят около Конар, търсейки удобен момент за нападение. Конар приклекна, гъвкав като пружина. Те го нападнаха. Единият хвърли боздугана, но не улучи. Другият тръгна с меча и го удари в гърдите. Конар извика, но ризницата го предпази донякъде. Успя да отстъпи назад и с всичка сила ритна по гърдите първия, който налиташе отново. Мъжът отхвръкна и падна.

Датчанинът е боздугана размаха оръжието си във въздуха и замахна. Конар избегна удара на косъм. Тежката желязна топка на оръжието се удари в едно дърво. За малко не отнесе скалпа на Конар.

Той се обърна и отново стисна меча. Противникът му извика и отстъпи. Сборичкаха се за оръжието.

Мелизанда извика от ужас, виждайки как мъжът замахва отново и отново, а Конар отскача встрани, борейки се за живота си.

Мечът!

Тя се хвърли към оръжието, което проблясваше на лунната светлина.

Човекът остави Конар и тръгна към нея. Тя скочи на крака, размахвайки меча.

— Мелизанда! Дай ми го!

Боздуганът се насочи към нея. Силата на удара беше ужасна. Конар се приближаваше дебнешком отзад. Тя му хвърли меча. Датчанинът нападна. Конар застана пред нея, за да я скрие. Боздуганът отново полетя. Конар се наведе. Завъртя меча и нанесе добър удар, с който преряза гърлото на противника си. Кръв плисна навсякъде, мъжът рухна на колене.

Конар също падна по гръб. Очите му се затвориха.

Мелизанда се наведе над него, пляскайки го по бузите.

— Конар! — извика тя ужасена. Но как го бяха ранили? Кога? Тя не беше забелязала. Имаше ли кръв, нима умираше? — Конар! — извика тя отново, опипвайки тялото му и търсейки пулса.

Той отвори очи и светлият му поглед заблестя срещу Мелизанда.

— Толкова време ти отне да вземеш проклетия меч!

— О! — извика тя. — Ти си добре!

Конар седна.

— Но защо ме уплаши така!

— Просто паднах! Тези приятели бяха доста тежки и отгоре на всичко те носих дълго по онзи тунел.

— Как можа да им предложиш да ме поделите?

— Как иначе щяхме да им избягаме, Мелизанда? Нима допускаш, че бих делил жена си с когото и да било?

Разбира се, не. Тя беше съсипана от страх.

— Сега се намираме малко на изток. Трябва да се върнем през гората. Бързо, преди да са открили ония тримата. Преди Жофроа да е разбрал, че те няма. — Той стана на крака и протегна ръка към нея.

Тя бързо му подаде своята. В очите й напираха сълзи.

— Конар, зная, че не сега е времето, но искам да ти кажа нещо. Ние… ние ще имаме дете. Бях отчаяна, когато облякох ризницата и поведох хората си да се бият, но теб те нямаше. Ти беше толкова далеч отвъд морето. А тази земя е всичко, което имам. Баща ми ме научи да се чувствам отговорна за хората, които живеят тук.

— Мелизанда…

— Мергуин ми каза, че ще имаме момче — завърши тя с притворени очи.

— Зная.

Мелизанда бързо отвори очи. През шлема се виждаха само очите и устата му.

— Мергуин ли ти каза?

— Брена.

— О…

— Мелизанда, тя ми каза тази вечер. Знаеше колко съм разгневен и се безпокоеше, че мога да те нараня или да бъда твърде груб с теб. Искаше да съм нежен.

Конар я хвана за ръката.

— Ела, искам наистина да дочакам сина си.

Двамата погледнаха отново през борчетата.

— Брена също очаква дете — каза Конар. Мелизанда замръзна и се наложи той да я дръпне.

Брена й беше казала, че никога не е била любовница на Конар.

Но също така, че ще бъде винаги край него, за да му служи когато той пожелае. По всякакъв начин. Брена пътуваше с него и се биеше с него.

Мелизанда го изостави. Брена обаче остана.

Тази вечер той е дошъл за нея. Рискува живота си, за да я спаси от Жофроа.

Мелизанда отново сведе поглед, опитвайки се да сдържи сълзите си.

Конар внезапно повдигна брадичката й.

— Какво има! Кажи! — той поклати глава и се усмихна. — Детето, което носи Брена, е от Свен. Те скоро ще се женят.

Мелизанда се извърна. Не искаше Конар да забележи усмивката й на облекчение.

Ръката му отново пое нейната.

— Хайде, трябва да побързаме.

Мелизанда затича след него, опитвайки се да не стене от болка при всеки остър камък или клонче.

— Почти стигнахме! — прошепна той.