Хедър Греъм - Господаря на вълците

От гърлото й се откъсна вопъл.

— Шшт… — Конар я накара да замълчи, взе костта от ръцете й и я хвърли настрана.

— Господи, къде сме? — извика тя.

— Това е римска гробница. Да вървим. Този път отвежда по близо до гората.

Мелизанда пое въздух и се насили да продължи. Стъпваше внимателно, но отново извика от болка. Навсякъде бяха пръснати кости.

Тя осъзна, че и стените са покрити с тях.

От лявата й страна в дълга редица бяха наредени мъртви тела. От някои бяха останали само кости, други все още имаха остатъци от дрехи. Трети бяха със савани…

— О, мили боже! — прошепна тя. — Няма ли край този кошмар!

— Още малко, любима — прегърна я Конар и я вдигна от земята. — Надявам се да ми позволиш…

Тя все още беше ужасена, но думите му я накараха да се усмихне. При блясъка на тези очи тя почувства бурен трепет. Чувстваше се защитена, сигурна и щастлива.

Той беше дошъл за нея.

Силните му ръце я прегръщаха. Неговата топлина беше и нейна.

Дали щяха да се спасят?

Конар мълчеше, носейки я с огромни крачки през катакомбата. Мелизанда усещаше студената му ризница. Очите й бяха затворени.

Той я пусна на земята и я поведе в мрака. Пред тях имаше стълби. Там горе блестеше луната.

Излязоха на открито. Мелизанда едва дишаше.

Заобиколени бяха от датчани. Те се тълпяха на малки групи до скалите или около каменните зидове.

Горяха огньове.

Мелизанда затвори очи замаяна.

Викингите бяха безчувствени, брутално жестоки. Понякога се гавреха с пленниците, преди да ги убият. Умъртвяваха ги бавно и мъчително. Завързваха ги към някое дърво, изкормваха ги и ги оставяха да умрат.

На дърветата наоколо висяха тела. Въздухът беше изпълнен с мирис на кръв.

Конар и Мелизанда бяха сами сред всички тези зверове. Ако ги хванат, отново ще бъде пленница на Жофроа.

Той ще убие Конар по най-жесток начин.

Коленете й потрепериха. Конар отново я придържаше за лакътя.

— Моля те, не ме оставяй сега! — каза уплашено тя.

— Върви натам, където се издига стената. Там вече ще сме спасени. Да бързаме. Трябва да изглежда, все едно те водя по заповед на Жофроа.

Мелизанда кимна и тръгна сама. Изминаха доста голямо разстояние. Целта им бе краят на римската стена, където гората се сливаше с крепостта.

Както вървяха, внезапно някой хвана Конар за рамото. Той спря и бавно се обърна. Зад него стояха трима викинги.

— Къде водиш жената?

— Жофроа ме изпрати да я взема.

— Той ли те изпрати? Но ти се движиш в грешна посока.

Конар сви рамене. Един от мъжете се засмя.

— Е, сигурно красивата графиня не е девствена. Няма какво толкова да я пазим за удоволствието на французина.

— Та тя е омъжена за викинг — съгласи се вторият. — И е по-ненаситна от меча му.

— Хайде да си я поделим и после да я върнем — предложи третият. — Така е най-добре — изсмя се той. — Да не би французинът да е по-умен? Плаща ни толкова малко. Защо да сме му благодарни?

— Да си я поделим… — промърмори Конар. Очите на Мелизанда се разтвориха широко при тези думи, но той дори не я погледна. — Виждате ли ония дървета оттатък зида. Да я заведем там.

Мелизанда отвори уста да изкрещи. Ръката на Конар обаче светкавично заглуши вика й, а останалите трима се наредиха около него, за да я прикрият. Тя се бореше за глътка въздух. Конар освободи малко устата й. Повдигна я от земята и краката й увиснаха във въздуха.

Минаха необезпокоявани край една скала, където лежаха датчани и пиеха. Това бяха стражите. Стигнаха до края на срутената стена и навлязоха в гората.

— Тук! — заповяда някой.

— По-навътре! — каза Конар. — Няма нужда другите да чуват виковете й.

— Така е — съгласиха се всички едновременно.

Продължиха навътре в гората. Накрая стигнаха до полянка с борчета. Все още се виждаха огньовете, но вече бяха далеч.

— Тук! — реши най-едрият от датчаните. Той беше облечен с ризница като Конар. Шлемът му покриваше носа. Беше повече дебел, отколкото мускулест. Мъжът зад него беше по-нисък, но добре сложен. Третият беше строен и силен.

— Да… тук…

Очите на Мелизанда се разшириха от тревога, тъй като Конар я остави на земята и бързо извади меча си, готов за бой. Рязко се обърна към останалите.

— Но какво правиш… — започна най-едрият.

— Приятели, тя е моя! — каза тихо Конар.

— Да гориш в ада дано! — възкликна единият. — Кълна се в разпятието, тя е наша!

Той също извади меча си и нападна бързо Конар. Конар махна с ръка на Мелизанда и тя се скри зад дънера на едно дърво. Зъбите й тракаха от ужас.