Хедър Греъм - Интриги

Кралят ми е истински приятел, каза си иронично Пиърс. Затова ме принуди да се оженя…

Вече бяха минали няколко дни, откакто беше съпруг на Роуз Удбайн, и чувствата му бяха по-объркани от всякога. В момента стоеше до прозореца на кабинета си и се взираше замислено в далечината. Предпочиташе да стои тук, вместо в частните си покои. В тази стая се пазеха всички документи за имущественото му състояние, за сделките, които правеше, зададените под аренда земи и броя на добитъка, за добивите и корабите. Винаги когато търсеше убежище, идваше да седне зад огромното писалище от дъбово дърво. Когато беше уморен, вдигаше крака на плота, отпускаше се назад в креслото и затваряше очи. Чекмеджетата бяха пълни с прибори за писане и благородни питиета от цял свят. До стената имаше диван с тапицерия от златен брокат, подарък от принц Орански, девера на Чарлз. Някои от картините бяха излезли под четката на Ван Дайк и бяха подарени от Чарлз I на баща му.

Пиърс огледа замислено любимата си стая, после се обърна бавно към мъжа, който току-що беше влязъл.

Джефри Дараунт — на ръст почти колкото него, с тъмни очи и кафява коса — беше роден в Брюге и беше служил като наемник в различни армии. Той дължеше живота си на Пиърс, който по време на една битка беше пронизал със сабята си неприятеля, който тъкмо се готвеше да му пререже гърлото.

По-късно Пиърс доведе интелигентния, честен до мозъка на костите си мъж в Англия и го направи своя дясна ръка.

— Капитанът на „Лейди Феър“ е потеглил на запад — съобщи Джефри. — Скоро след като напуснал Лондонското пристанище, настигнал „Янси“. Екипажът потвърдил, че прислужницата на вашата съпруга наистина се намира на борда и е на път към Вирджиния. Морето било много бурно и той не посмял да я вземе със себе си. Чаках на пристанището и когато получих тази вест, побързах да ви я предам.

— Носиш ми добри вести — засмя се Пиърс. — Джеймисън Брайънт е подъл негодник. — Той говореше открито пред Джефри, защото приятелят му познаваше благородническия кръг, в който се движеше. — Да не говорим за Джером! Понасях го само заради Ан. Но сега…

— Камериерката е жива и здрава. Сигурен съм, че Джером няма да стори нищо лошо на собствената си сестра.

Пиърс не беше толкова уверен в братската обич на Джером. Знаеше, че момъкът е жаден за пари и власт и гори от нетърпение да получи семейните имения. Той беше готов да посегне на живота й, макар да знаеше, че ще му се наложи да отстъпи част от наследството на съпруга.

— Какво друго откри? — попита глухо той.

Джефри поклати глава.

— Засега най-полезното сведение е онова, което получихте вие, милорд, в малката кръчма южно оттук. Гостилничарят спомена за трима ездачи, които набързо поискали храна за из път и после препуснали в посока към Ламанша.

— Все пак нямаме представа накъде са отишли. — Пиърс скръсти ръце на гърба си и отново се загледа през високия прозорец. Никога не се насищаше да наблюдава меко закръглените хълмове, зелените ливади и гори, безкрайните поля с пшеница и далечната линия на хоризонта. Имението му беше само на един час път от Лондон, а до Ламанша се пътуваше много часове.

Изведнъж Пиърс видя непозната фигура в дълга наметка с качулка да препуска към гората. Ездачът спря коня и хвърли бърз поглед през рамо. Ездач ли? По дяволите, това е жена ми, каза си той, ядосан и едновременно с това развеселен.

— Прощавай, Джефри, ще се върна след малко.

Той изскочи навън, спусна се по каменната стълба и се втурна към оборите. Махна с ръка на притичалия коняр и каза:

— Ще се справя сам, приятелю. — После откачи сбруята на Беоулф от обичайното й място на стената. — Херцогинята ли излезе преди малко?

— Да, милорд, каза, че иска да разгледа земите ви.

Земите! По-скоро се е интересувала от корабите, които ще отплават към колониите.

— Прощавайте, ако съм направил някоя глупост, милорд — продължи страхливо момъкът.

— Не, не бива да се обвиняваш — усмихна се Пиърс. Защо я подцених, прокле се наум той. За да не губи време, той не оседла коня си, а само му метна юздата и го възседна. Жребецът усети нетърпението на господаря си и препусна в галоп към портата.

Преднината на Роуз беше значителна, но той имаше предимство, защото познаваше терена, а и тя не знаеше, че е преследвана. Много скоро Беоулф прекоси полето и навлезе в гората. Гъстите храсталаци го принудиха да намали скоростта. Отчупените клони му сочеха пътя, поет от жена му. Той продължи под хладните тъмнозелени сенки и най-после я откри. Беше спряла на една полянка, за да се ориентира.