Хедър Греъм - Интриги

Тя стана, за да потърси слуга, който да свали багажа й в двора. Ала когато отвори вратата към коридора, видя тъмна фигура, гордо изправена и толкова заплашителна, че тя неволно отстъпи крачка назад. Дефорт! Той я последва в стаята и унизителният спомен за нощта се върна в съзнанието й.

Погледът на мъжа падна върху раклите край стената.

— Нима искате да ни напуснете, госпожице Удбайн?

— Махайте се оттук!

Опрял ръце на хълбоците си, мъжът направи няколко крачки към нея. Тя отскочи назад и в очите й блесна омраза.

— Какво ви става, по дяволите? — попита гневно той. — Нищо не съм ви направил.

— Нищо не сте ми… — започна тя, но гласът й отказа. След малко изкрещя възмутено: — Веднага излезте оттук! Как смеете да се явявате пред очите ми! Не искам да ви видя, никога вече! Мислех, че съм го казала достатъчно ясно.

— Госпожице Удбайн, все ми е едно какво харесвате или не харесвате. Кралят желае да ви види, заедно с мен.

— Защо?

— Защо ли? Вие сте една дръзка малка вещица. Той е кралят и аз трябва да ви придружа до покоите му.

— Защо? — изсъска вбесено тя.

Дефорт свали шапка и се поклони дълбоко и със съвършена учтивост. Когато тя отговори на погледа му, неканените спомени за нощта се върнаха в съзнанието му. Да се събуди до нея, да усети докосването й, толкова интимно…

— Сватбата трябва да се състои още тази вечер — отговори кратко той.

— Каква сватба?

— Нашата.

— Нашата?

— Точно така, госпожице! Много се радвам, че сте добре със слуха. Виждам, че вече сте приготвили багажа си, и това ме радва още повече. Така ще си спестим време.

— Време?

— Смятам да си отида в къщи, още тази нощ.

— Моят дом е от другата страна на Атлантика.

— А моят се намира южно от Лондон, само на един час път.

Тя поклати глава. Все още не можеше да повярва на ушите си.

— Не се шегувайте! Знаете, че не мога да стана ваша жена.

— Добре, тогава идете и го кажете на краля. За съжаление това няма да промени намерението му да ни ожени.

Господи, той говореше сериозно! Но нима можеха да станат мъж и жена, след като си подхождаха като огъня и маслото, връзка, която всеки момент можеше да доведе до ужасна експлозия?

— А лейди Ан? — попита тихо тя.

Сивите очи потъмняха.

— Ан се омъжи за лорд Брайънт.

Дъхът й спря и тя измънка объркано:

— До… доброволно ли?

Очевидно беше казала нещо лошо, защото гневът му се усили.

— Кралят смята, че бракът е редовен.

Господи… Никога не се беше чувствала толкова зле. Значи е загубил завинаги Ан, каза си с болка тя. Знам, че не иска да се ожени за мен, но ще го направи. Трябва ли да се съглася с тази женитба, след като съм уверена, че ще бъде истински ад?

— Трябва да говоря с Чарлз. — Тя мина решително покрай него и излезе от стаята. Дефорт я следваше по петите и Роуз се затича, но въпреки това усещаше топлия му дъх в гърба си. След малко усети допира на ръката му и се разтрепери. — Не ме докосвайте! — изфуча разярено тя.

— Не ставайте смешна. Вече ви познавам цялата, така че какво значение има едно докосване?

— Никога няма да ви го простя, никога!

— Наистина ли?

Тя се опита да се изтръгне от ръцете му, но той само се засмя и я повлече след себе си. Когато стигнаха до кралските покои, Дефорт почука и слугата, който отвори вратата, ги пусна да влязат.

Чарлз посрещна Роуз с протегнати ръце.

— Скъпа приятелко! Надявам се, че Пиърс вече ви е осведомил за плановете ни. Аз ще изпълня ролята на вашия баща и ще ви отведа пред олтара, за да станете съпруга на херцога. Тук е и добрият отец Мартин, който ще ви венчее. Лейди Бауър ще се погрижи да изпълни всичките ви желания, а верният Гарт, старият слуга на Пиърс, вече е приготвил покоите на господаря си за първата брачна нощ.

По гърба на Роуз полазиха студени тръпки. Решението на краля беше непоколебимо. Вероятно мисли, че трябва да поправи сторената ми несправедливост, каза си тя. Аз бях невинно момиче, а сега съм жена без чест, животът ми е съсипан. Не, кралят оценяваше ситуацията напълно погрешно. Тя тъжеше за загубата на девствеността си, но не чак толкова, че да се омъжи за Дефорт.

— Ваше величество, моля за прошка. Аз ценя високо вашата загриженост, но не искам да се омъжа.

— Глупости. Това е желанието на баща ви.

— Не искам…

— Роуз, един толкова високопоставен аристократ се жени твърде рядко за жена с буржоазен произход. Благодарете на Всевишния за това щастие.

Кралят беше неумолим и Роуз започна да трепери. Не, трябваше да се бори. Беше свикнала да налага волята си, а от днешното решение зависеше целият й живот.