Григор Гачев - Ортодокс

— И защо да не го направя, ако може да знам? — намеси се Георги.

— Защото, ммм, защото ти трябваме такива, каквито сме. Заради опита, а може би и заради други неща. И ако си загубим паметта, вече няма да ставаме за тях.

Георги ме изгледа с престорен укор:

— Петърчо, непрокопсанико, по-голям пакостник си и от Христина! Хубава беля си взех с тая твоя комбинаторика, тц-тц, кой ме караше да я подсилвам така навремето. Проваляте ми заедно целия план. Ще ми докарате някое наказание за некадърно свършена работа. — Той полуприкри с ръка усмивката си.

Сестричката ми ме зяпна опулено, след това зяпна Георги.

— Като си помисля, май наистина може да се наложи да ви върна и двамата на Академия — продължи той. — Рисковано е да ви оставя тук, може да докара още нарушения на Кодекса за връзка. Тюх, какъв хубав опит се проваля. — Той изобрази комично безутешна печал. — Е, хубавото е, че все пак се получиха достатъчни резултати, макар и много набързо. И да си отнеса наказанието, работата ще е свършена. Така че няма да е колкото се опитваха да ми натресат иначе.

— Кога тръгваме? — попитах аз.

— След малко. Първо трябва да видим един ваш познат.

Спогледахме се с Христина.

— Отец Евлоги?

— Точно така.

— Той… как е?

— Остават му още само минути живот, и сигурно би искал да ви види. — Георги ни махна с ръка и бързо тръгна към килията на отец Евлоги.

Последвахме го стреснати. Пред вратата на килията той спря и ни изгледа много сериозно:

— Искам да му дам каквото е заслужил. Не вярвам обаче да приеме. Моля ви, помогнете ми да го убедя!

Кимнахме с Христина едновременно, без да знаем за какво става дума. Той почука на вратата, и без да чака отговор, влезе.

Последните лъчи на слънцето падаха през прозорчето на килията и осветяваха леглото на отец Евлоги. В първия миг помислих, че той вече не е жив — но очите му бавно се обърнаха към нас. Бяха сякаш избелели за изминалата седмица, и бяха загубили от живостта си, но погледът му беше запазил силата си.

— Намерили сте го? — долетя до нас сух шепот. — Знаех си. Браво!

— Бях ти обещал, че преди края ще можеш да изпратиш вест до твоя свят — каза Георги. — Ето ти вестителите. Какво ще им предадеш?

— Щом са те открили, знаят половината. Другата… мисля, че ще научат сега.

Георги повдигна вежда.

— Досетил си се? Или си се надявал?

— Като млад се надявах. Сега… само го очаквах.

— Добре, да минаваме към формалностите. Предлагам ти официално това да не е краят. Пред свидетели. Издържал си изпита, приет си. Свръзката дадоха одобрението си.

Погледнах с недоумение Христина. Беше зяпнала, и очите й бяха като чинийки.

— Приет за Безтелесен?! Предлагаш му… безсмъртие?! — прошушна тя едва чуто.

Георги кимна. Аз бях като ударен от гръм.

Отец Евлоги за миг отправи поглед към прозореца. След това едва-едва, с мъка поклати глава:

— Отказвам се.

Не можех да повярвам на ушите си.

Георги го погледна укорително:

— Ти даде на хората тук знанието за цената на живота им! Заслужил си тази награда.

— Само ако потвърдя това знание чрез себе си. Ако откажа безсмъртието.

— Би могъл да дадеш още много. Знаеш го.

— Учениците ми също. Аз осмислих живота си. Нека и те.

Георги се приближи до леглото и погледна отец Евлоги в очите.

— Изчерпан ли си докрай от живота? Не искаш ли повече?

Отец Евлоги отвърна спокойно на погледа му. Сякаш нещо му вливаше сили.

— Надали някога ще бъда изчерпан, или няма да искам повече. Но няма как и да вървя със света, и да остана себе си… Отец Марин е щастливец, склерозата му е спестила усещането да е вече пречка за другите… Стигна ли дотам, ще мечтая да съм умрял навреме.

— Защо просто не избегнеш смъртта?

— Убедил съм много отиващи си, че след достоен живот смъртта е просто заслужена почивка. Може би иначе щях да приема… Сега нямам право.

— Всичко ще изглежда както иначе. Кой ще узнае?

— Аз. Да си жив с измама не е живот.

— Защо просто не го приемеш?

В очите на отец Евлоги се появи топлина.

— Бориш се за мен, и заради мен. Благодаря ти… Но не разбираш, че не е нужно. Като човек си се боял от смъртта, после си станал нещо повече, и те боли за мен… Но аз още съм човек, и не се боя. Без край животът е непълен завинаги… Знаеш го. По себе си.

Погледът на Георги помръкна, но той не се предаваше:

— И какво сега? Нищото?

— Каквото съм давал на другите. Достойнство в последната крачка.

— Какъв е смисълът да е последна?