Григор Гачев - Ортодокс

— Тогава няма как да го открием. Мисля, че отец Евлоги искаше да ни каже точно това. Че е безсмислено да се опитваме да го търсим. Че ако потрябва, ще разберем.

— И как тогава ще разберем кой е?

— Като направим така, че да потрябва да разберем. Като го накараме той да реши да ни се покаже.

— Супер! Искам да видя как деветгодишно хлапе от Ортодокс ще накара насила Безтелесен на нещо.

— Както накарах баща ти. Отивам да събера игумена, отец Никодим и другите монаси и да им разкажа цялата истина. И за твоя свят, и за всичко. Да проваля забраната за знание завинаги. Ако Отговорникът не ми попречи.

— Че той откъде да знае?

— Негова си работа. — Станах от пейката и тръгнах към килията на игумена. — Щом може да научи какво е станало с Минчо толкова веднага, да може и да знае какво му се готви. И щом може да забранява и наказва.

— Няма ли така да направим още повече поразии?

— Повече от това накъде?

— Чакай малко! И аз идвам. Искам да видя кой ще е. — Христина хукна след мен. — Или поне физиономиите на отците, докато им разправяш.

— Няма нужда да ходите далече — внезапно се обади зад нас нечий глас. — Тук съм.

Двамата се обърнахме едновременно.

Зад нас стоеше манастирският идиот Георги.

— Не можете да повярвате ли? — попита той.

Бях си глътнал езика. Май и Христина също.

— Да си идиот е много удобно. Правиш каквото искаш, и никой не ти обръща внимание. А като си глухоням, и не ти нареждат. — Георги ни изгледа закачливо. — Съвземете се, де! Една игра на шах, Петърчо?

— Нямаме кесия и фигури — откъсна се от устата ми.

— И без тях става. — Георги щракна с пръсти, и между тях се появи направо от въздуха тапа за уши като тази у Христина. — Или ги предпочиташ? — Той духна срещу мен, и на масата между нас внезапно тупна кесия като тази на отец Геласий. — Ако обещаете да не ме издавате, може и сладолед да ви почерпя.

Тук се намеси Христина. Някои от нещата, дето ги каза, не ги разбрах — ама за другите ум не ми побира откъде е научила такива думи. Георги се заливаше от смях, а аз се чудех как да потъна в земята. Съмнявам се дали в село в кръчмата може да се намери пияница, който да измисли описание като нейното къде да си завре Георги сладоледа, и какво да последва от това. А повечето други неща бяха още по-така.

— Ако ще пазим тайна, не е ли добре да се качим в килията ми? — попитах аз, след като Христина прегракна напълно. — Тук могат да ни чуят.

— Не вярвам — сви рамене Георги. — Първо, който тръгне към трапезарията, сигурно ще се сети каква друга работа има. После, и да влезе, нещо не ми се вярва да ни види и чуе. — Той ми смигна точно като Гунар. — Можем да говорим спокойно.

— Значи ти ни разиграваш? — изхъхри Христина. — И се правиш на съвестен пред Съвета ни, а мама и татко треперят и се ядосват?

— И да, и не — отговори Георги. — В интерес на истината, плановете на Свръзката бяха по-различни. Петърчо трябваше да остане тук само докато Христина посвикне малко. След това „повреденият“ трансмитер трябваше да пренесе само него на Академия, а Христина не успее да се прибере, дори ако иска. За постоянно. И така, да се следи как познанията ви от родните светове се кръстосват с познанията на приемните. Само че, не знам защо, не се получи. — Той направи познатата физиономия на слабоумен и ме изгледа невинно. — Нещо се оплете, не знам какво.

— Ще ти откъсна главата! — изхърка Христина.

— Да ти направя услугата? — Той се хвана за косите, откъсна главата си от шията и я вдигна високо. Откъснатата глава се ухили иронично, след това ръцете я върнаха обратно на мястото й. — Така доволна ли си? Или искаш да съм на повече парчета? Също става.

Беше ми нужен миг-два, докато се съвзема. Христина обаче стоеше с ръце на хълбоците и го гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. Май откъсването на главата не я беше нито учудило много, нито успокоило.

— Не за нарушения, а за ваш кеф? — изхърхори тя с усилие. — Така ли? Връщам се на Академия!

— И как? — попита невинно Георги. — Кой ще те пусне?

— Ти! Иначе всички тук ще научат всичко! И отгоре!

— О, не ми се вярва — отвърна разсеяно Георги. — Както знаеш, изтриването на паметта е рутинна процедура.

— Какво?! — Тя се заоглежда за нещо за хвърляне.

— Спокойно, няма да го направи — намесих се аз. — Само те плаши. — Ако запратеше нещо по него, нищо чудно да улучеше мен.

Тя ме изгледа въпросително.

— Ако щеше да ти изтрива паметта, нямаше изобщо да разговаря с нас — поясних. — Нямаше да има смисъл. Не се ли уплашим, няма да ни спре. Иначе защо изобщо ще ни се разкрива?