Григор Гачев - Ортодокс

— Много ще ги прогонят така, няма що!

— Защо? Не вярвам повече в село да се мерне караконджол, поне докато ние не се върнем там.

— Ами ако нашите дойдат и в манастира?

— Нали е забранено?

— Мама се появи чак в килията ти, нищо, че е забранено. И както я познавам, няма да се предаде, ако ще целия свят да трябва да отмести.

— Уф, права си… А и татко ти е по-разсъдлив, но не и по-страхлив. Ужас!

— Кога ще тръгнат монасите?

— Веднага. В смисъл, до четвърт педя време.

— Четвърт какво време?!

— Докато слънцето се премести на небето с четвърт педя — обясних важно аз. Ще ми се фукат те с техните часове и секунди, а? — Може и още по-бързо.

Като в потвърждение на това, отвътре се чу тупурдия.

— Андроник, взе ли сребърния кръст?

— Да, отче протоигумене. А… дали да не вземем и чудотворната икона? Ей така, ако има някой ранен от караконджолите…

— Да, да, за ранените! Я не се помайвай! И житието на Йосиф Водителя също можеш да го оставиш. И молитвеника за свети Георги също. И тези два кръста също, вече носим четири други. И Указанията за благочестив живот също. А в тази торба какво има?… Я се съвземи, монахо Андроник! Оставяй я веднага! Ако има как, сигурно и манастира ще помъкнеш… Къде са децата? Танасе, отваряй бързо портата! И защо не си впрегнал още каруца?

— Вземете нашата, за по-бързо — обадих се аз, докато брат Танас отваряше портата. — На тате е.

— Браво, юнаци такива! Истински герои сте. Влизайте бързо вътре. Танасе, заведи ги в килията на Петърчо. Там са си свикнали.

— Ей сега, отче протоигумене.

Носът на брат Танас беше зачервен и подут като домат. Докато се качвахме по стълбите, Христина му се извини сигурно поне десет пъти. Той отначало само сумтеше намръщено, но по едно време я погледна със съмнение:

— Ти ли го метна, казваш? Да не ме лъготиш нещо? Да не се опитваш да поемеш вината на Петърчо?

— Честна ду… честен кръст, брат Танасе. Целех него…

— Добре, че не си го уцелила тогава. Мен ме свали на земята, него можеше и да пребиеш! Бива ли така?

Христина си изкриви врата от желание да ме изгледа изотгоре, и се спъна в роклята. Едвам я хванахме с брат Танас.

— Влизайте и се оправяйте, има още малко време до обедната молитва. Протоигуменът и отец Андроник сигурно ще се върнат довечера, а утре сутринта ще си пътувате пак за село. Сигурно нямате търпение, а?

— Ами… не съвсем.

— Страх ви е от караконджолите, нали?

— Мммм… има нещо такова.

— Недей да увърташ, Петърчо, не е хубаво да крие човек истината! Не се безпокойте, отец Йоаникий ще се постарае. Служена ли е очистителна служба на място, в село, адовите твари после много години не припарват наоколо… Христинче, защо гледаш така стреснато? Не се бой, повече надали ще видиш караконджол през живота си.

— Аз…

— Знам, знам. Помня. Така беше наплашена преди, че разправяше, че лично за теб идват. Не се безпокой, няма повече никога да дойдат!… Хайде, че трябва да слизам.

Когато вратата хлопна зад гърба му, се спогледахме. Христина беше лекичко побеляла в лице:

— Ами сега?

— Не знам. Не намерим ли кой е Отговорникът до утре сутринта, май лошо ни се пише. Като се пробват да ни измъкнат пак, ще стане още по-зле, те заради това ще пробват още по-настойчиво…

— Няма ли как да се сетим за кого няма да се сетим? Не можеш ли да го разиграеш като на шах, примерно?

— Ще пробвам.

И по време на обяда, и целият следобед се мъчих да си представя нещото като партия шах, и да го разиграя. Отначало излизаше много просто, ама съвсем нямаше как да се изхитри. Ако пък го пробвах по-сложно, ставаше много сложно — но пак без спечелване.

— Да се слави името ти! — сръга ме по време на вечерната молитва Христина.

— Какво ми е на името?

— Казва се „Да се слави името ти“!

— Че аз какво казах?

— „Пешка на е4, офицер на д8“!

Сърдитият поглед на игумена ни накара да прекъснем разговора. Комбинациите обаче продължиха да занимават главата ми. След молитвата Христина ми каза, че вместо с „В името на отца и сина и светаго духа, амин!“ съм завършил с „Кон на с6, топ на с8, пешка на е6, вечен шах!“. А на вечеря се улових, че редя залци хляб по масата като фигури от позиция. Постоянно забравях да ям, и когато привърших, бяхме останали с Христина в трапезарията сами.

Внезапно обаче ми хрумна идея.

— Намерих начин как да разберем кой е Отговорникът.

— Сети ли се за кого няма да се сетим?

— Не. Няма как да се сетим за кого няма да се сетим.

— Тогава?