Григор Гачев - Ортодокс

На следващата вечер откраднах два суджука. Едвам ги изядох — щеше да ми стане лошо. Чак почнах да се съмнявам дали да стоиш гладен също е грях. Самодивата обаче пак я нямаше. Дали не я бяха хванали и наказали? Или по този начин ме подтикваше към грехове? Тъй де — за да дойде пак, вече бях откраднал и изял три суджука, и то през пости.

Или тя май беше споменала, че е дебнала баща си цяла седмица, за да дойде тук. Сигурно трябваше да го издебне пак. Само че щеше ли да стане, ако аз не ям суджуци? Като ям суджуци, той по-разсеян ли ставаше? И по-небрежен към нечестивите си задължения? Не ми се вярва, иначе щяхме да гоним изчадията на ада с преяждане вместо с молитви. И точно през пости трябваше да гъмжи от тях наоколо… И като мине след един месец Коледа, как тогава ще й помогна със суджуците да дойде, като вече няма да са пости?

На следващата сутрин брат Иларион се разшумя, че изчезват суджуци. Бил ги броил, и били по-малко. Протоигуменът отец Йоаникий обаче го помоли да провери пак, и той ги брои четири пъти, всеки път различно. Не знам какво си говориха после, накараха ме да изляза, но работата се потули. Само дето монасите цял ден поднасяха брат Иларион да не сбърка по колко паници боб сипва на човек… Вечерта обаче го забелязах, че си носи сламеника към зимника, и не посмях да отида пак да крада.

Самодивата пак не дойде. На следващата вечер обаче ме събуди:

— Ей, глупчо, заспал ли си вече? Уж щеше да ме чакаш!

— Не съм побягнал, нали? Сигурно затова съм и глупчо — че въобще те чакам! Ако сестра ми ми викаше така, щях да я напердаша.

— Или тя теб, като те гледам. Ще си играем ли?

— Ще, ама как? Не можеш нищо да пипнеш. Само те бива да плашиш отците. И да се скъсвам да крада суджуци, а ти да не идваш. Едвам не ме хванаха.

— И мен едвам не ме хванаха… Искаш ли да уплашим още някого?

— Не, благодаря. На отец Андроник още не му е минала цицината. Без да броим как го гледат другите зад гърба му.

Момиченцето се изкиска доволно. Мен ме хвана яд.

— Не е смешно! Човекът не е виновен. А цицината го боли здравата.

— Уф, наистина. — Тя внезапно помръкна. — Преди месец и аз си направих цицина, и също ме боля доста.

— И как така си могла да се удариш? В някоя друга самодива ли си се блъснала? Или примерно и мебелите ви са такива като вас?

Тя изпуфтя отчаяно и извъртя очи. На мен пък ум не ми побираше как от мебели стават призраци. Сигурно след като ги насекат и изгорят. А от кои ли? От такива, дето ги е прескочила котка преди да са догорели? Или от такива, дето са обидили някак свещеник… примерно от стол, дето се е счупил под него? Преди година една скамейка се беше счупила под отец Самуил. Ако се върна някой път на село, трябва да погледна дали призракът й не витае из черквата нощем.

— Паднах от ягодовото дърво — заяви накрая тя. — Откъде да знам, че са му толкова чупливи клоните? После генетиците трябваше да отглеждат ново. И престанаха да ме пускат в лабораторията.

— Страхотно. Значи имате ягодови дървета. А крушова и ябълкова трева? И лукови храсталаци? — Внезапно се сетих, че не се изчерви. — Ама… Наистина ли имате такива работи? Вдън горите ли ги отглеждате, или… Къде живеете всъщност?

— Ъъъ… как да ти обясня? На един друг свят.

— Разбрах. И от кои хора стават самодиви, като умрат? От жените? А от мъжете — сигурно караконджоли. И астрономи. Ти малка ли си умряла, та си малка сега? И какво лошо си направила приживе, та сега си самодива? Не си уважавала свещениците? Или…

Тя скочи към мен и се опита да ме удари, но ръцете й минаваха през мен като сянка. Първия път примигах, след това се разсмях. Тя спря да маха, и както предишния път се друсна на пода и се разрева.

— Хайде, хайде, стига си плакала. Ако беше истинска, щях да се уплаша. Да не се удавя.

— Истинска съм! Повече и от тебе, неграмотник такъв!

— Не съм неграмотник! Мога да чета и пиша. А ти? — Може и да можеше. Щом ходи на училище, нищо чудно. — И какво ти е истинското? Я отвори вратата на килията, да те видим!

— В моя свят мога да отварям врати, колкото си искам! А ти там не можеш и носа си да покажеш!

— Като умра, ще се покажа на онзи свят целия. И понеже сигурно ще умра вече пораснал, ще ти дърпам ушите всеки ден.

— Ама нашият свят не е вашият онзи свят! Наистина си пълен неграмотник. Не знам дали вашият онзи свят изобщо го има. Нашият си е като вашия. И ние сме си живи, не сме умрели.

— Глупости! Защо тогава вместо нормални хора сте самодиви и караконджоли? И астрономи?