Григор Гачев: Ортодокс

Защо ли като почна да разпитвам, все попадам на неща, дето не е хубаво да се питат?

Тази вечер дълго не можах да заспя. Мечтаех си под чергата как ще ми падне един караконджол, че да го погна с една вила, та да се скрие вдън гори тилилейски. На сутринта обаче бях забравил.

Есента вече отминаваше, започнаха Великите пости. Монасите бяха свикнали, но на мен храната все не ми стигаше. Всички се чудеха къде го дявам всичкото, дето го ям. И аз също. Ама все бях гладен. В трапезарията ми сипваха и допълнително, ама с постно можеш ли да се наядеш истински? И очите ми често отскачаха към тавана на зимника, под който на дълги пръти се сушаха прясно натъпканите суджуци.

Една вечер ме наказаха да си легна гладен. Не беше много справедливо — кой няма да задреме, докато му изчетат цялото житие на свети Василий? И реших — когато всички заспят, ще се промъкна и ще си открадна един суджук. То да крадеш в манастир сигурно е още повече грях, отколкото отвън, ама… изкуших се. Като си помисля, сигурно да стоиш гладен също е грях. Щом монасите толкова внимават да не изпуснат някое ядене… И колкото повече огладнявах, толкова по-голям ми изглеждаше грехът.

Падна доста промъкване и катерене (а и треперене), но накрая се оказах пак в килията си, със суджука в пазвата. Притворих плътно вратата и задъвках лакомо. Когато обаче преглътнах и последното парче и прекрачих към сламеника, се смръзнах.

Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но около него се очертаваше сянката ми — значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.

Исках да изпищя от ужас, но не можех. Пред мен стоеше момиченце, колкото мен. Бяло, в бели дрехи. Като на булка на сватба. И вратата отзад прозираше през него. И ме гледаше.

Бях като вкаменен от страх — можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше, че сигурно ми е пратена за наказание, дето си мечтаех да хвана самодива. Пък може и заради суджука да беше.

Постояхме известно време така. Накрая й омръзна.

— Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? — попита тя.

— Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…

— Това ли била? Мислех, че е нещо за господ и небето.

— Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?

— Да. И „небето“.

— Ама не трябва ли като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? — Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Или и монасите имаха някакви, и моят само се беше прибавил отгоре?

Момичето се сепна.

— Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?

— То… с разрешение ли става?

— Ами аз по принцип съм тук без разрешение.

— Много ясно. — Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. — Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? — Добре поне, че не беше караконджол. Че надали щях да се окопитя толкоз бързо.

Момичето ме изгледа продължително, след това прихна да се смее.

— Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да ви посещавам. Но реших да дойда тайно.

— Иначе майка ти ли трябва да те пусне? — Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора — както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не доближаваме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.

— И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено, и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Разбираш?

— Аха. Естествено.

Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Едно обаче разбрах — че има баща, и той работи нощем. Ясна работа.

— На колко години си?

— На осем. А ти?

— На девет.

— Лъжеш! Не си на повече от седем.

— Така изглеждам. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?

— Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.

— И той ли е караконджол като баща ти?

— Ще ти кажа аз караконджол, глупчо такъв! Той е астроном.

— И сигурно и той работи нощем?

— Естествено. Какво ще прави астроном денем?

Мъчех се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите — кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци, и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги и споменавал. Или пък може да ги бях продрямал. Трябваше някой път да го попитам.