Григор Гачев - Ортодокс

— Ами… Интересно ми е. Отче Геласие, а какво е това астроном?

— Астроном ли? За пръв път чувам такава дума. Откъде я знаеш?

Ха сега де?

— Ъъъ, четох я в някакво древно житие. Не помня в кое точно.

— Кое ли ще да е? Уж съм изчел всичките, пък нещо не си спомням… Астроном… астро-ном… звездо-именен… В житие, казваш? Това ще да означава Луцифер, послушнико.

— Това пък кой е?

— Едно от имената на дявола.

Изтръпнах. Христина да е братовчедка на дявола?

— Той, дяволът, много ли имена има?

— Много, Петърчо. Какви ли не, и повечето измамни.

— Отче Геласие, а дяволът нощем ли работи? Или денем?

— Непрекъснато, Петърчо. Не почива нито за миг. Затова се молим и денем, и нощем…

Олекна ми. Христина беше казала, че астрономите нямат какво да правят денем. Сигурно просто ще да е обикновен съименник на дявола.

— И какво ти е толкова интересен сатаната?

— А, нищо, нищо. Чудех се какво ли значи думата.

— Това ще да е. Добре е да го отбележа в трактата за ликовете на нечестивия, като се кача горе да преписвам. А пък как само препича слънчицето… Я по-добре го остави на мира рогатия. Можеш ли да играеш шах?

— Какво е това?

Отец Геласий измъкна от диплите на расото си кесия и я разтвори. Тя се оказа пълна с дървени фигурки, и разчертана отвътре на квадратчета.

— Игуменът не я одобрява много, но в житието на свети Йосиф Водителя пише, че обичал да играе шах — значи е чисто нещо.

— Той ли я е измислил?

— О, не, още отпреди него е. Останала е от времето, когато е имало царе и войни.

— Отпреди Христос ли?

— Сигурно оттам някъде… Белите и черните фигури са две армии.

— И белите служат на Бога, а черните на дявола?

— Не, просто са различно боядисани, да се разпознават едни от други. Тези тук са войниците. Това са командирите им. Това са коне, а това — топове.

— Какво е топ?

— Какво, какво… Обсадна кула, като на рисунките от древните жития. Тук е царят, а това е царицата му…

Отне ми малко време, докато запомня правилата. След това отец Геласий започна да ме учи да играем. По време на първата игра непрекъснато ми показваше къде бъркам. Втората започна по същия начин, но към средата отец Геласий се поумълча, а накрая почна да мисли доста, преди да играе. На третата пак мислеше все по-дълго. Накрая, двайсетина хода след началото, го попитах:

— Отче Геласие, ако си поставя белия командир тук, какво ще стане?

— Ще ти го взема, разбира се. Не виждаш ли, че е под удара на войника?

— А ако след това си сложа царицата тук?

— Ще ти я взема с коня. — Отецът прибра и царицата ми в полите на расото си.

— А ако след това преместя топа тук? И после, като ми го вземеш, преместя и другия тук?

— Ще взема и него. Не разбирам какво искаш да направиш.

— А ако сега преместя коня тук?

— Ще ти взема и него, и ще останеш с един кон и трима войници… Какво?!

Беше се сетил какво ще последва. Гледа невярващо квадратчетата известно време, след това ме зяпна:

— Как го направи?

— Много е просто. Фигурите бяха ей така. Значи, ако си сложа коня тук, и после тук, и твоят цар е обграден навсякъде от пак твои фигури, няма къде да отиде — ще го убия само с един кон и трима войници. Другите фигури не ми трябват. Остава само да ги използвам, за да направя така, че царят ти да е обграден отвсякъде от свои.

Отец Геласий много внимателно проигра ситуацията още няколко пъти. След това ме изгледа като че ли са ми пораснали рога и копи… така де, криле и нимба.

— Още една игра, Петърчо?

Следващата игра отец Геласий изгуби на двайсет и третия ход. И трябваше четири пъти да му показвам как става двама войници да убият всички важни фигури от армията му.

— Много е хитро, отче, нали? Защо да си хабиш другите фигури, когато може и само с двама войници. Да изиграем ли още една игра?

— А, имам работа горе, да преписвам — разбърза се отецът. — Ти нямаш ли какво да учиш?

Хвана ме яд. Толкова интересен беше този шах! Но нали трябваше да съм примерен.

Христина пак дойде една седмица след предишния път. Този път бях още буден. Бях се научил да играя на шах наум, като само си представям кесията с квадратчетата и фигурите. Само че, колкото и да се мъчех, все не можех да се бия — игрите излизаха наравно. А отец Геласий не искаше повече и да чуе за шах. Сигурно игуменът му се беше скарал.

— Спиш ли, глупчо? — стресна ме тя.

— Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти… Ще почна и аз да те наричам глупачка.

— Ми как да те наричам, като си глупчо! Сигурно и света си не знаеш откъде се е взел.