Григор Гачев - Ортодокс

— Не подлежат на описание. Ужаси нечовешки и сатанински, цели легиони. Чудовища, демони, какво ли не. Като си припомня, и езикът ми се схваща. Стотици дяволи с вили, и всякакви други адови чудовища! Като се нахвърлиха всичките върху мен, и щях да умра!…

— А… Аха. Ясно. Защо дойде горе?

— Пийнах няколко чашки, болеше ме зъб де, та да ме отпусне. И тръгнах да се разхождам, докато ми мине. Обикновено от виното не ми става нищо, но тая вечер ме хвана много лошо.

— Как така те хвана?

— Преди седмица отец Онуфрий, той нали е много стар и спи леко, разправяше, че е чул някъде от горните катове да боботи някакъв глас, ама гласище като на триглав змей! Само че после не се чуло нищо, и като на сутринта всичко било наред, той разбрал, че е сънувал… Дойде ми по едно време смелостта, и реших да се кача и да огледам. И като стигнах до твоя кат, чувам — говориш с някакво момиче! Тоест, счува ми се, де. После пък приказваха две момичета. Още малко и щях да повярвам на отец Андроник, че… Да не ме издадеш? Протоигуменът нареди да не казваме на послушниците.

— Няма, няма. Даже не ми е интересно… Та, какво е казал отец Андроник?… Кажи, де!…

— Ъъъ… — Брат Иларион се огледа пак. — Че бил видял в килията си самодива. И какво ли не още.

— И какво още?

— Бил я прекръстил, и тя побягнала с писък, а той я подгонил и се спънал… Не му повярвах тогава, ама като ми се стори накрая, че те чувам да говориш сам със себе си, не издържах и дойдох да видя каква е работата… Чувал съм, че пияниците виждали мишки и змии, ама каквото аз видях, добре, че ти не го виждаше — щеше да припаднеш от ужас!… Повече няма капка да сръбна до живот! Ама този път наистина!

Когато се прибрах вечерта в килията си, бях убеден, че Христина няма да се мерне днес — нали идваше горе-долу през седмица.

Не бях познал.

— Петърчо, събуди се!

Отворих изненадано очи. Христина светеше срещу мен в тъмното. Надигнах се и седнах на сламеника. Нещо не беше наред.

— Дойдох да ти кажа, че няма да идвам повече.

Стоеше неподвижна като камък, и гледаше във въздуха над мен — това не беше наред. И говореше със съвършено равен и безизразен глас — равномерно като тракането на воденица. Какво ли беше станало?

— Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива.

И устните й не се движеха заедно с говора! Значи пред мен беше само образ… а Христина я няма… и този образ го прави някой друг!

— Има и караконджоли, и ние наистина ви мислим злото…

Кой друг, ако не баща й? Хванал я е, и сега се опитва да замаже нещата. Какво да направя?… Мога ли да го изхитря някак?… Я да пробвам!

— Ъъъъ, радвам се да се запозная с вас, уважаеми татко.

Христина внезапно млъкна като прерязана. Значи съм познал! А как той да не се сети, че само гадая?

— Сигурно такова, машината ви де, нещо не е наред… Виждам ви като през мъгла, и от време на време изчезвате за по малко… — Чудех се какво да излъжа, че да звучи като вярно. — Иначе много приличате на Христина, имате същите очи…

Изображението срещу мен започна бързо-бързо да се появява и изчезва. За момент стана като направено от светещи линии, след това за миг се мярна мъж с чорлави коси, наведен над масичка точно като тая в стаята на Христина, и бясно тракаше по също такава дъска. След това изображението се появи отново — толкова истинско, че направо все едно тя стоеше в килията. Даже не беше прозрачна. И почна отново, точно както преди:

— Петърчо, събуди се! Искам да ти кажа, че няма да идвам повече. Искам да забравиш, че сме се виждали. Аз съм наистина самодива…

— С тая щръкнала коса приличате повече на караконджол. — Дано онзи мъж да беше той. — Нищо де, тракайте си по дъската, много е интересно.

Христина отново млъкна и постоя неподвижна. След това заяви, без да си мърда устните, с деловит мъжки глас:

— Мамка му! Трансмитерът е повреден. Твоя работа ли е това?… Като те напляскам, ще ти кажа какво не си пипала!

— Включете се нормално — обадих се аз. — Така се виждате зле, ъъъ, показва и разни други неща освен вас. Сигурно забранени, не съм виждал никога преди такива. А вас ви виждам така или иначе.

— Това е то късмет — заяви ядосано мъжкият глас. Неподвижната Христина изчезна, и внезапно сред килията ми изникнаха две фигури. Христина — май този път истинската — седеше виновно на плочата-легло, която бях виждал в стаята й, а на столчето пред масата беше същият мъж, който се мярна за момент. Значи наистина беше баща й. Късмет!

— Да се повреди трансмитерът точно сега! Вместо да оправим нещата, само ги дооплескахме. Като почне някой Безтелесен да го ремонтира, ще разбере какво е станало, и ще ни направи на нищо!