Григор Гачев - Ортодокс

Малко по малко се съвземах от номера с прозорците.

— А мен как ме виждаш?

— Както ти мен преди. Само че по-дрипав. Искаш ли да се видиш? — Тя потупа с пръсти по стената срещу мен. Внезапно тя изчезна, все едно се отвори прозорец, и оттатък нея се появи ситно хлапе с елек и потури като моите. Наведох се, за да го видя по-добре — и то също се наведе!

— То… то мърда заедно с мен! Това аз ли съм? Толкова ли съм дребен?!

— Ти огледало не си ли виждал?

— Не съм, разбира се. Огледалото е изкушение на дявола, кара хората да се самолюбуват. Отец Никодим ми го е споменавал, заедно с машините и другите дяволски работи.

— Че в какво се оглеждате тогава?

— Когато много трябва — в леген с вода. Мама по това хвана голямата ми сестра, че се кипри заради ерген — когато излезе, легенът все мокър… Ама огледалото е страхотно — все едно аз стоя там!

Тя се усмихна дяволито.

— Искаш ли една изненада? Затвори си очите за малко… Сега ги отвори. Харесва ли ти как изглеждаш?

— Ъ… ъ… Това не съм аз! Това е образ от машината ти!

От огледалото ме гледаше момиченце с дантелена рокличка, и очите му аха да изпаднат.

— Ами, не си ти! Я се погледни! — заяви доволно Христина.

Ужас! Усещах си потурите, но като погледнех надолу, виждах рокличка и два голи крака под нея.

— Ей, така не е интересно! Не искам да играя така!

— Ааа, уплаши ли се? Урааа! И теб имало с какво да изплаша!

— А, не съм. Ама като отида сутринта на молитва, сигурно всички ще си направят цицини. А отец Никодим — после и мазоли от пръчката… Върни ми обратно образа. Наистина не е приятно.

— Ако не искам?

— Тогава си лягам да спя. Пък ти прави каквото искаш. — Опипах около себе си — сламеникът си беше там. Легнах на него и се завих с чергата презглава.

— Ей, събуди се!… Добре, махам го. Само дето цял ден го гласих… И защо толкова се плашиш да изглеждаш като момиче? На мен пък не ми пука да изглеждам като момче. Нашите така и така казват, че по-добре да бях момче — щяла съм сигурно да бъда по-кротка отсега.

— Ако това ти е изненадата, хич не е смешна — упорствах аз.

— Че какво й е чак толкова? Я кажи, да видим?

— Ами не знам. Не е редно. — Отворих очи, и пак щях да хлъцна. Срещу мен на пода на килията седеше отражението ми и ме гледаше обидено. В последния момент се сетих, че Христина се е докарала да изглежда като мен. Сигурно се беше гласяла да ни размени образите.

— И какво като не е? Редно ли е да разговаряш със самодиви? — Гласът й също беше станал момчешки. И не беше прозрачна — направо имах чувството, че е в килията, и ако се протегна, ще я пипна.

Седнах на сламеника с подвити крака.

— Ти нали не си самодива?… Де да знам. Просто ми харесва да съм момче. По-добре ми е така.

Отражението ми скръсти крака точно като мен и ме изгледа иронично.

— И какво му е по-добрето?

— Амиии… Че не можеш да ме уплашиш, като начало. — Ухилих се доволно.

— Така ли? Като видиш само какво още…

Не успя да продължи. Вратата на килията се отвори с трясък, и вътре връхлетя брат Иларион! Хлопна я зад себе си, и кресна:

— Я да видя аз какво става тук!

Бях си глътнал езика, отражението ми също го гледаше зяпнало и неподвижно. Той обаче се опули, и запрехвърля очи от мен към него, и обратно.

— Какво?… От две-три чашки?!… Петърчо… ти си този левият, нали?

Не позна. Ръката му мина през рамото на изображението.

Христина хлъцна тихичко, бързо замърда с пръсти и хоп — изчезна! Само че след миг се появи пак — този път право срещу брат Иларион. Той подскочи и издаде някакъв странен звук.

Христина изохка, протегна ръце срещу него и замърда пръсти. Брат Иларион понечи да се присвие, но внезапно се облещи — тя започна да се променя, все едно някой меси глина. Кожата й позеленя, лицето й се удължи напред на люспеста муцуна. Докато преброя до три, срещу брат Иларион вече стоеше в дрешките ми зелен триглав гущер колкото мен. Краката на манастирския готвач омекнаха, и той приседна на пода.

— Проклетата клавиатура! — изписка гущерът с гласчето на Христина, и замърда дългите си зелени пръсти към брат Иларион. Той изхърка, отскочи, залепи се за вратата и задраска гърбом по нея, опитвайки се да я отвори, но все не напипваше резето. Гущерът изчезна, и хоп — Христина се появи пак, с бяла самодивска рокля, светеща и леко прозрачна.

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — избоботи тя с гласа на триглавия змей, размърда пръсти под носа на брат Иларион, и изчезна отново. Братът подскочи, и диво се заоглежда. Внезапно обаче пред него се появи грамаден мъжага с рижа брада, метална ризница, шлем с рога като на картинките от писанията, и огромна секира. Брат Иларион се оцъкли, вторачи се в рогата на шлема и се притисна към вратата.