Григор Гачев - Ортодокс

— А защо не можете да си направите хора с по-особени умения? Нали е можело? Или защо не си поканите от при нас? Ох, то пък забравих, че не може…

— Нивото на развитие на групата ни е от преди времето, когато е можело да си направим. Затова и не е позволено. Било конфликт на тезаурусите, и разни там подобни дървени философии.

— А как стават чудесата? Днес иконата на Богородица излекува един мъж с гноясал крак. Както се молеше, и хоп — изведнъж парцалите с гнойта хвръкнаха от крака му, и отдолу беше здрав. И той, и жена му припаднаха. А преди месец на едно дете откъснатата ръка му порасна отново. Докато мигнеш.

— Глупости. Не може да бъде. Това ние не го можем…

— Честен кръст!

— Добре. Ще проверя, и ще ти кажа. Искаш ли сега да ми дойдеш на гости?

— Има ли как?

— Да. Научих как става. Сега ако не ме хванат, ще е направо супер. Дано да няма записи в Центъра за връзка, че там няма как да ги изтрия. Ако знаеш колко забранено е да ти покажа каквото и да било от нашия свят, лошо ще ти стане. Нарушава както Конвенцията за връзка, така и правилниците и на вашия свят, и на нашия.

— Какво да направя?

— Изправи се на сламеника. Така… Затвори си очите.

— Защо?

— Завива се лошо свят, ако гледаш в момента на смяна на образа… Сега ги отвори.

Отворих ги — на пода вместо Христина седеше и ме гледаше голяма тлъста зелена жаба. Като в приспивните истории на мама — там имаше някаква жаба, която беше урочасана красавица…

— Вашият свят някаква приказка ли е?

— Толкова ли ти харесва?… — чу се гласът й отнякъде. — Ха! Ама че съм… — Жабата изквака и подскочи. След това изчезна, и в миг на нейно място се появиха две жаби. След това четири. След това цяла кошница. Докато мигна, и из цялата килия скачаха и квакаха жаби.

— Значи светът ви е нещо като блатото край село?.

— Ще ти кажа аз блато, глупчо такъв! Обърках настрой… нещо.

— Искаш да ми покажеш, че можеш да се превърнеш и в жаба ли?

— Ако само видиш в какво още мога да се превърна! Приготвила съм ти изненада, но ще е после. Пак си затвори очите… Отвори ги.

Направо зяпнах. Килията ми я нямаше. Бях в някаква много странна стая. Таванът светеше равномерно, сигурно беше матово стъкло като на прозорците в манастирската черква. Стените бяха бели, като току-що варосани. Пред мен Христина седеше на ниско столче пред масичка, на която имаше някакви кутии, и тракаше с пръсти по едно парче дъска, сложено най-отпред. В стаята нямаше нищо друго.

— Харесва ли ти? Обрала съм половината мощност на ретранслатора само за нас, за да е ясен образът.

— Че как живееш тук? На пода ли спиш? Къде ти е тогава сламеникът? И светилниче нямаш. Като мръкне, с какво си светиш? А, а защо при вас сега е денем? Нали уж…

— Не е денем…

— Глупости. Луната ли свети през стъклото на тавана? Ще да е доста по-светла от при нас. А какво има в тия кутии на масата? И тези дъска… я, тя също е на квадратчета! За шах ли е? Не, не е квадратна. И квадратчетата са разместени… Това по тях не са ли букви? А къде е вратата на стаята, как излизаш навън? И прозорци няма. И скрин даже, да си сложиш каквото имаш…

— Ох, стига, моля те! Ето ти леглото.

Тя тупна с пръст по стената отляво, и от нея внезапно изскочи дълга и дебела дъска, точно колкото да легнеш, и с хвърлени небрежно отгоре й смачкани и усукани завивки.

— Ето ти и шкафове.

Пипна стената малко по-натам — и внезапно в нея се отвори вратичка, и през вратичката се изсипаха на пода купчина какви ли не неща. Дрехите и книгите ги разпознах, ама имаше и какви ли не други, дето не знаех какво са. Христина измърмори нещо ядосано, събра набързо всичко от пода, натъпка го обратно в нишата зад вратичката и я притисна силно, за да се притвори.

— Ето ти и вратата.

Протегна ръка към отсрещната стена — и една врата място се плъзна настрани и се скри!

— Затвори си устата, че ще ме глътнеш. Само да не ни чуят… — Вратата отново изникна. — Прозорците… къде ги искаш, и какво да показват?

Досетих се, че се опитва да ме впечатли.

— Ами искам цялата тази стена да е прозорец, и той да показва двора ви през зимата. А на онази искам ей толкова голям прозорец, и да показва двора ви през лятото. — Ухилих се доволен, но изведнъж ми преседна. — Как го направи? И това ли ви е дворът? Планина отляво, и езеро без край отпред, и никакви къщи наоколо? Не живеете ли в село? И защо ме излъга, че при вас е нощ? Над езерото таман изгрява слънцето… а над планината е обедно време?!?!

— Холоекрани. Точно като с изображенията. Така ми се щеше и компютъра да го свържа към тях, ама тате и мама не дават. Лошо било за очите.