Григор Гачев - Ортодокс

Хвана ме страх, но нямах изход.

— Добре.

Бащата на Христина натрака нещо на дъската си, и на пода пред нас се появиха фигури за шах, наредени върху дървена дъска с квадратчета на нея. Бяха разкошно направени, сигурно дърводелецът ги беше работил с месеци. Откъм мен бяха белите.

— Играй!

Замалко да се опитам да преместя с ръка фигурката. Усетих се навреме, и само посочих:

— Този войник — тук.

Таткото ме изгледа странно, след това тракна по онази дъска на масата, и войникът ми отскочи две квадратчета напред. Черен се премести срещу него.

— Този войник — тук…

Към десетия ход таткото престана да се усмихва, и започна да мисли все по-дълго. Наистина беше много по-добър от отец Геласий — иначе щях да го бия някъде между петнайсетия и двайсетия ход. На шестнадесетия си измисли някакво прескачане на топа през царя, а два хода по-късно твърдеше, че аз нямам право да го правя, като царят ми е заплашен. Щях да го обвиня в нечестна игра, но Христина потвърди, че е правилно. Нищо, де — и това не му помогна. На четиридесет и деветия ход загуби играта.

— Е, татко? — запита Христина, която още не вярваше на очите си.

— Правилата на турнира са по шест партии. Тепърва ще видим. — Татко й изглеждаше малко нервен.

Втората игра я спечелих още на тридесет и шестия ход. Бях научил доста от първата, и успях да направя един много хитър номер — на всеки ход хем да плаша царя на таткото, хем да му взимам фигура, и така девет фигури подред. Бащата на Христина само пъшкаше, и мислеше толкова дълго преди всеки ход, че започнах да подремвам, докато го чакам.

— Татко, не мислиш ли прекалено дълго? — попита дяволито Христина.

— Имам право на два часа за мислене.

— Да, ама Петърчо играе, без изобщо да мисли.

— А какво има за мислене? — учудих се аз. — То се вижда какво трябва, само местиш фигурата…

Таткото ме гледаше като брат Иларион превъплъщенията на Христина.

Третата игра той я започна направо страхотно. Взимаше ми фигурите една след друга, към двайсетия ход ми останаха половината, а той беше загубил само един войник. Сигурно щеше да ме бие към тридесетия, само че Христина го хвана, че шмекерува. Бил пуснал някакъв си Арканус, дето бил по-велик шахматист от всички хора на света накуп, за да му подсказва. Така и не разбрах откъде го е пуснал, и как го е държал там. Христина така се накара на баща си, че той се изчерви точно като нея, когато лъже. Тя му каза какво ли не за честни думи и спазването им, а той само пъшкаше и мислеше, като над ходовете предишната игра.

— Добре де, махам го — предаде се накрая таткото.

— Чакайте малко! — обадих се аз. — Искам да го видя.

— Защо?

— Ако е по-майстор от всички хора накуп, значи няма как да е човек. Иначе трябва да е по-майстор от себе си. Искам да видя какво е, като не е човек.

Таткото равнодушно завъртя една от кутиите на масата към мен. На едната й страна имаше някакви разноцветни букви и цифри. Не разбрах сами ли светеха, или изглеждаше така заради пренасянето на образа.

— Няма го. Да не се е скрил?

Двамата оттатък се спогледаха, след това таткото тракна по дъската си няколко пъти. Буквите и цифрите изчезнаха, и на стената на кутията се появи як мъжага, седнал на камък и дълбоко умислен.

— Пренесли сте образа му върху кутията? А защо не мърда?

— Мисли — обясни таткото.

— Уф, трябваше да се сетя и сам. А откъде сте го пуснали? В делва ли сте го държали? Или в сандък?… Защо се гледате така? Обещах, че няма да разкажа на никого.

Таткото завъртя обратно кутията и я пипна отпред. От нея изскочи по-малка черна кутийка.

— Ето тук.

— На кутията беше по-голям… Сетих се! Само изображението му е по-голямо. Интересно — толкова добре играе шах, а е толкова малък! А как се отваря тази кутийка?

— Никак. Не се отваря — обяви Христина през смях.

— Че как тогава сте го пуснали? И после сте го прибрали? Защо ме лъжете?

— Христина имаше предвид, че не бива да се отваря. Прибрали сме го обратно вътре, и ако я отворим, ще излезе пак — обясни много бавно и ясно баща й.

— Аха, разбрах. Сега вече ви вярвам… Може ли да дадете кутийката на Христина да я държи?

Христина не можеше да спре да се киска. Таткото обаче беше мрачен като буреносен облак. Към четиридесетия ход се предаде. Така и не можах да разбера защо — тъкмо бях изравнил играта. Щяха да минат поне още десетина хода преди да го бия.

— Е, татко? Петърчо май си държи на думата. А ти на твоята?

— Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. — Татко й изглеждаше като дядо Стефан, точно след като получи удара. — Откъде се взехте и двамата?