Джоан Джонсън - Кид

— Лека нощ, Джейк. Спи здраво. Не давай на дървениците да те хапят.

На другата сутрин тя спеше дълбоко, когато той вдигна завивките й пусна същата змия върху корема й. После се облегна назад върху каменната стена, скръсти ръце и зачака веселбата да започне.

Това му отне около двадесет секунди.

Очите на Анабет бързо се отвориха и тя издаде писък, на който можеше да завиди всеки апах. Първо от леглото излетя змията и Анабет скоро последва.

Само, че този път тя беше голата.

— Не прави номера, Кид — предупреди я Джейк, докато очите му се напиха до насита. — Защото винаги печеля тези игри.

Предупреждението му бе напразно. Една седмица по-късно той хапна малко боб и почувства как устата му се запалва. Люти чушки!

— Вода! — успя да извика той.

Тя разтвори широко ръце и сви рамене.

— Свърши се — каза Анабет с усмивка.

— Тогава може би е по-добре да донесем малко — каза той със зловещ глас.

Джейк издърпа Анабет от стола й и я влачи по целия път до езерото. Изобщо не се поколеба, а я вдигна и хвърли във водата.

— Как се чувстваш изстудена? — извика й той надолу.

Анабет излезе плюейки и викайки, но той беше този, който страдаше. Мократа й риза бе залепнала за нея като втора кожа, очертавайки закръглените гърди и зърната, превърнати в твърди върхове от ледената вода.

Той се обърна и я остави да се изкачи сама, защото нямаше доверие в самоконтрола си.

Джейк спря да спи близо до къщата, неспособен да понася да е толкова близо и все пак не можейки, да рискува, да я докосне. Нямаше съмнение, че той се намираше на ръба на въздържането. И накрая дойде мига, когато тя го бутна отвъд него.

Джейк се обръщаше неспокойно в постелята си. Той се тревожеше напоследък за Клер. Къде беше тя? Как се чувстваше? Защо Уолф не се върна в долината, както Анабет обеща, че ще направи?

Но когато и да помислеше да остави Анабет тук сама, за да тръгне да търси Клер, той знаеше, че даже ако намереше път, за да излезе от долината, сега нямаше да си тръгне. Кид не се намираше в безопасност тук. Беше само въпрос на време бандитите да открият начин, за да влязат. Но той се разкъсваше между нуждата да замине и тази да остане.

Накрая, той стана от постелята и се насочи към езерото в далечния край на долината.

Сега вече, почти от месец, той и Кид кръстосваха долината надлъж и нашир, търсейки златото на Сам. И без успех. Това беше един от последните дни на индианското лято и Джейк знаеше, че времето им изтича. Ако бандитите не ги намереха скоро, зимата щеше да го направи. Той нямаше намерение да прекара зимата сам в тази забравена от Бога долина с една жена, чиито вътрешности се обръщаха всеки път, когато той я погледнеше.

Луната изгря и той можеше да вижда както през деня. Съблече се бързо, когато стигна езерото, и влезе тихо във водата. Когато осъзна, че не е сам.

— Кид? Ти ли си?

Чувствата на Джейк оживяха, когато не получи отговор. Той бе станал невнимателен през последните месеци на изолация в долината. Нямаше оръжие със себе си при езерото. Един бърз поглед върху повърхността на водата не му разкри нищо. Погледът му се премести върху район около езерото, но и там не намери нищо заплашително.

Космите върху тила на Джейк настръхнаха, давайки му второ предупреждение, преди буря да избухне зад него. Водата закипя навсякъде, когато; две ръце го стиснаха за раменете и го потопиха под водата.

Реакцията на Джейк бе моментална и инстинктивна. Той се пресегна под водата и хвана нападателя си, който и да бе той. Огромните му длани сграбчиха гърлото на…

Джейк ритна силно, за да стигне повърхността на водата, изваждайки нападателя си със себе си. Разкъса повърхността със скок, който ги изнесе и двамата високо във въздуха.

— Проклет да си, Кид! — изрева той.

Преди Анабет да може да каже нещо, те отново потънаха във водата. Джейк я грабна за кръста и заплува към брега на езерото. Той се измъкна върху скалата и я издърпа след себе си.

Анабет кашляше и се задавяше и отново кашляше, опитвайки да се освободи от погълнатата вода. Тя поемаше дълбоко въздух, за да напълни гладните си дробове.

— Ти малка идиотка! Глупаво дете! Какво по дяволите мислеше, че правиш?

Анабет сложи ръка върху охлузената си шия.

— Играех си — изграчи тя.

— Играеше си? Аз почти те убих! — изрева той. — Можех да ти счупя врата!

Тя успя да се усмихне.

— Много смешно, а?

— Като погребение — сопна й се той.

Анабет не се опита да се измъкне под Джейк. Тя просто лежеше, където беше. Очите му не напускаха неговото лице, така че тя видя момента, в който той усети, че гола плът среща гола плът на всички места, където телата им се докосваха.