Джоан Джонсън - Кид

Защото той осъзна, докато учеше бялата си пленница как да казва „Обичам те“, че искаше тя да каже тези думи на него.

Джейк бързо разбра, че е затворен в тази забравена от Бога долина с една жена, която го дразнеше и вбесяваше — и която той желаеше толкова силно, че трябваше да държи желанието си изкъсо.

— Нека да изясним няколко неща — каза той на Анабет през тяхната първа вечер в долината. — Аз искам да ми кажеш къде да започна да търся златото, но няма да е необходимо да прекарваме много време заедно.

— Напълно съм съгласна с теб!

Джейк махна с ръка.

— Това е една голяма долина — каза той. — Не е необходимо пътищата ни да се кръстосват по-често, отколкото е необходимо.

— Това ме устройва идеално!

— Стой далеч от мен и нещата тук ще бъдат наред.

— Ще бъда невидима — увери го тя. — Ти отиди да търсиш златото на Сам в една посока, а аз ще го търся в друга.

Очите й потъмняваха при всяко негово следващо изявление, така че когато той свърши тирадата си, те станаха почти виолетови.

— Значи се разбрахме? — Той искаше тя да заспори. Не беше в характера й да се съгласява с него. И изобщо не го бе грижа за ранения поглед в очите й.

Но не я подцени в края на краищата, защото тя видимо се изправи под погледа му — с отхвърлени назад рамене, повдигната нагоре брадичка и поза, готова за битка.

Всичко, което тя каза, беше това:

— Аз нямам намерение да се мотая там, където не ме искат. — После се обърна и се отдалечи от него.

Джейк знаеше, че трябва да я държи на разстояние от себе си, но почувства загуба, когато я гледаше как се отдалечава. Разкъсваше се от контраста между опасното и разрушително чувство, за каквото смяташе любовта още от дете и собственическите, закрилнически инстинкти, които изпитваше към Анабет като мъж. Искаше му се да повярва, че е възможно да се грижи за една жена, без накрая да бъде унищожен от тази връзка. Но с Анабет нещата бяха сложни.

Анабет Калуун не беше просто обикновена жена. Тя представляваше един бандит, заклел се да отмъсти на други бандити. Тя бе от женски пол, отгледана без шанса да се държи като жена. Обаче независимо дали тя се обръщаше към него като Анабет или Кид Калуун, той се чувстваше привлечен от нея.

И така, той пое по-безопасния курс. Каза на Анабет да стои на разстояние. И наистина го имаше предвид. Като през цялото време желаеше нещо, което бе сигурен, че никога няма да има.

Анабет стоеше далеч от Джейк, както той поиска. Но тя си намери друго занимание. Отначало се опитваше да се сближи с Кучето просто защото Джейк й каза, че това няма да стане. Когато седмиците минаваха и Кучето остана предпазливо, тя започна да мисли, че ако успееше да стигне до Кучето на някакво ниво, щеше да може по някакъв начин, някой ден, да стигне и до Джейк.

Те си приличаха, кучето и мъжът, самотници, нямащи нужда от никого или нищо, за да оцелеят. Тя беше решена да докаже, че може да се сближи с Кучето, защото това щеше да означава, че каменната стена на Джейк също можеше да бъде разрушена. Анабет не бе сигурна защо това е толкова важно за нея. Само знаеше, че е така.

Тя никога не пропускаше шанс да поговори на черния звяр. Седеше далеч от него и изговаряше думи, не означаващи нищо. Кучето никога даже не я и погледна. Тя би се отчаяла, ако ушите му не щръкваха в нейната посока и то не оставаше да слуша.

Анабет започна да му дава храна. Отначало тя си стоеше недокосната, докато се развалеше — или гарваните я изяждаха. Но веднъж го хвана да души скалата, където бе оставила храната. Когато то внезапно погледна нагоре и я видя да стои наблизо, погледът на тъмните му очи остана прикован в нея цяла минута, преди да се обърне и тичайки да се отдалечи.

Джейк виждаше усилията на Анабет.

— Не искам повече да тревожиш Кучето — каза й той.

Тя измърмори нещо неразбираемо и не му обърна внимание.

Това, което той наистина искаше да каже, беше, че не иска тя да тревожи самия него. Но нямаше нищо направено открито от нея, от което той можеше да се оплаче. Тя просто присъстваше. Ухаеща като зелената трева в летен ден. С очи, които изглежда имаха цялото проклето небе в дълбините си. И плът, приличаща на мед, толкова топла, че той просто умираше да вкуси сладостта й.

Обаче, той беше този, който наложи правилата и сега бе принуден да ги следва. Реши да се държи на разстояние от нея и за да направи това, трябваше да премахне изкушението от пътя си. Не че имаше от какво да се тревожи. Тя никога не се приближи до него, без да е абсолютно необходимо.