Джоан Джонсън - Кид

Тя затвори очи, стисна зъби и се опита с всички сили да го мрази.

Измина много време преди Уолф да почувства как жената в ръцете му се отпуска. Накрая чу бавното, спокойно дишане, което му подсказа, че тя е заспала, Той я притисна до себе си и се загледа в тъмнината.

Уолф чу шумолене от другата страна на вигвама.

— Пакостнико?

— Аз се събудих и не разбрах къде се намирам — каза малкото момче с уплашен глас.

— Ти си в моя вигвам. В безопасност си тук — каза Уолф.

— Къде е Малката?

— Тя е тук с мен.

— О!

Уолф разбра какво искаше момчето и, че то не трябва да го иска. Почувства едно странно стягане в гърдите си. Отвори уста, за да покани Пакостника при тях, но после я затвори. Не трябваше да подхранва надеждите на момчето, че положението му се е променило, само защото е бил поканен да прекара една нощ във вигвама на Уолф.

Сред апахите с едно копеле не се отнасяха зле. Но защото това момче бе различно, то живееше отделно от останалото племе. Уолф точно разбираше какво означаваше това. Достатъчно трудно бе да се оцелее в чергарския живот на апахите. Едно копеле носеше допълнителния товар да се справя само. Уолф не можеше да промени съдбата на Пакостника. Щеше да е по-добре, ако момчето приемеше истината за това какво представляваше и се научеше да живее с нея.

— Лека нощ, момче — каза той.

— Лека нощ, Уолф.

Уолф затвори очи и почака, докато слушаше как момчето се настанява, преди да заспи.

На сутринта, Уолф се опита да се обърне настрана, но не можа, защото нещо му пречеше. Нещо топло. Нещо с крака и ръце.

— Пакостнико!

Той се усмихваше боязливо, докато се отдръпваше от Уолф.

Уолф се намръщи жестоко, но Пакостника не изглеждаше загрижен. Да му се скарат изглеждаше достатъчно ниска цена за една прекарана нощ без страх. И Уолф не го удари, а гримасата върху лицето му бързо се смени от едно съвсем друго изражение, когато видя как жената в ръцете му се протяга и събужда. Пакостникът използва това разсейване на Уолф, за да избяга навън.

Клер все още почти спеше, но почувства едно твърдо мъжко тяло до себе, докато се протягаше. Една мъжка ръка я погали от рамото до бедрото, а после се плъзна надолу, за да покрие утробата й и да я дръпне обратно в нишата, образувана от бедрата му. Тя можа да почувства възбудата му и една ответна топлина дълбоко в корема си, където ръката му лежеше върху нея.

— Сам?

Уолф замръзна.

Клер се протегна, за да постави ръка върху бедрото на Сам. Само, че вместо да е облечена в дълги гащи, кожата, която напипа, беше гола. Очите й бързо се отвориха. За секунда се ориентира.

Не се намираше в леглото си в Уиндоу Рок; лежеше върху купчина трева на земята. И миризмата, която усещаше, не беше на кафе, а на лагерен огън. И не Сам лежеше до нея. Сам беше мъртъв.

Клер изстена и от устните й излезе един накъсан звук на отчаяние.

Воинът апах я придърпа по-близо до себе си.

— Аз съм Уолф. Аз съм апах. Ти си моята жена — прошепна той в ухото й. — Това, което е било преди, трябва да се забрави.

— Аз не мога да забравя! — извика Клер.

— Трябва да го направиш.

— Аз имах съпруг. Аз имам син. И нищо, което ти казваш, не може да промени това!

Клер се бореше, за да се освободи от прегръдката на Уолф, но той лесно я обърна под себе си. Хвана с едната си ръка нейните две ръце. Само теглото му беше достатъчно, за да я задържи под себе си.

— Не мърдай — каза той.

Клер се бореше срещу унизителната ситуация, както и срещу мъжа, който я създаде. Извиваше се под него и почувства ужасното — възбуждащо — усещане за неговата твърдост, притисната срещу нейната мекота.

Гърленият звук, който излезе от гърлото й, накара тялото на Уолф да се напрегне. Гласът му бе груб, когато каза:

— Съпругът ти е мъртъв. Синът ти има ново семейство. Нищо, което кажеш или направиш, няма да промени това.

Клер преглътна трудно. Почувства как сълзи изпълниха очите й и ги затвори. Една се изплъзна навън и се търкулна надолу по бузата й. Внезапно ръцете й бяха освободени и тя почувства, че е притисната в прегръдката на Уолф. Тя се съпротивлява съвсем кратко, преди да се подчини на утехата, която намери в ръцете му.

Уолф не знаеше как да разбира чувствата, които го изпълваха. Той знаеше, че отчасти е отговорен за разстройването на Малката. Но даже, ако я върнеше в мястото, откъдето я открадна, съпругът й нямаше да се върне. Или синът й. Той никога не бе прегръщал плачеща жена. Искаше да премахне болката й, за да се усмихне отново.