Джоан Джонсън - Кид

Той крачеше из селото, кимайки на тези, които го поздравяваха край огньовете си, но отказваше да се спре. Не попита дали някой знае къде може да е пленницата му, защото не искаше те да разберат, че я търси. Това щеше да им каже повече, отколкото би искал да знаят за неговия интерес към нея.

Когато той прекоси цялото село, без да открие и следа от нея, потърси вигвама на майка си. Отстрани с ръка кожата на входа и без даже да спре, за да я поздрави, попита:

— Къде е тя?

— Добре дошъл, сине мой. Кого търсиш?

— Ти знаеш кого имам предвид. Бялата жена. Къде е тя?

Старата жена се закиска.

— Нетърпелив си за своята жена, а?

Уолф се намръщи.

— Ако знаеш къде е тя, кажи ми.

Нощното пълзене уви по-здраво одеялото около раменете си.

— Може би е потърсила одеялото на друг.

Очите на Уолф се превърнаха в цепки. Устата му стана на черта. Той знаеше, че тя го дразни, но почувства едно пристягане в корема.

— Тя не харесва апахите. Не би направила такова нещо.

Старата жена се изкиска отново.

— Може би тя не харесва хората. Но притежава една слабост в сърцето си към едно малко момче апахе.

Уолф се намръщи.

— Белият Орел?

— Не. Той не иска да има нищо общо с нея. Тя е взела Пакостника под крилото си.

Уолф напусна обиталището на майка си и се запъти към малкия вигвам, където Пакостникът прекарваше нощите си. Той стоеше изолиран в края на лагера. Огън гореше пред мъничкия вигвам, изграден от клони и жената, която той търсеше, седеше там с кръстосани крака, разбърквайки едно гърне с каша.

— Какво правиш тук? — попита Уолф. — Ти трябва да си в моя вигвам и да ме чакаш, за да ми сервираш.

Усмивката, която започна да се появява върху лицето на Клер, замръзна.

— Аз готвя вечеря за едно малко момче, което иначе ще остане гладно — отговори тя.

— Къде е Пакостникът?

— Той отиде да ми донесе малко вода — каза Клер. — Ти намери ли Анабет?

— Да.

Ръката на Клер спря да бърка.

— Беше ли тя с някого?

— С брат ти.

Главата на Клер подскочи нагоре. Тя погледна в очите на Уолф.

— Ти не…? Е ли той…?

— Твоят брат е с Преследвания Елен. Тя избра да остане с него, вместо да дойде с мен. — Той почака малко и каза: — Така че аз ще те задържа — като своя жена.

— Какво? — Клер изпусна лъжицата и го зяпна. Тя уви ръце около себе си, за да се защити. — Ти не искаш да кажеш това!

— Аз не казвам това, което не мисля! — отговори Уолф.

— Ти не можеш…

В този момент Пакостникът се върна с кошницата вода и я постави на земята до Клер.

— Няма какво повече да се каже.

— Здравей, Уолф. — Шестгодишният изглежда усети напрежението между двамата възрастни и потърси начин да го разсее. — Малката сготви малко храна. Ще я споделиш ли с нас?

Уолф видя копнежа в очите на момчето и предпазливия начин, по който се държеше то, за да поеме отказа на предложението си, който бе сигурно, че ще последва.

Но Уолф беше изминал твърде много мили в мокасините на това момче.

— Ще ми е приятно да се присъединя към вас до твоя огън.

Усмивката на момчето бе тържествуваща. Само тя можеше да бъде достатъчна награда за Уолф. Но топлият поглед на одобрение, който му хвърли бялата жена, стана причина в гърлото му да плъзне едно горещо удоволствие, което зачерви бузите му. Той се опита да претендира, че не прави нищо специално, но одобрителните погледи на Малката и доволната й усмивка даваха ясно да се разбере, че тя мисли другояче.

Пакостникът сервира на Уолф най-хубавата порция каша и раздели останалото с Клер. Уолф се изненада приятно колко вкусна беше храната.

— Какво си сложила вътре, за да е толкова вкусно? — попита той.

Клер измърмори нещо, което Уолф не можа да чуе.

— Какво каза?

— Чубрица. — Тя погледна нагоре с очи, които светеха от спомена за това, което се бе случило между тях.

Пулсът на Уолф се забърза.

Преди той да може да продължи по темата, Пакостникът каза:

— Аз уча Малката как да говори с езика на Апахе. — Детето се усмихна на възрастната си ученичка и каза: — Покажи на Уолф какво си научила.

Клер покорно изрецитира на Апахе думите, означаващи всички предмети около огъня, докато Пакостникът ги показваше. Тя произнесе толкова лошо думата „огън“, че Уолф и Пакостника се разсмяха.

Клер се усмихна, когато видя щастливото лице на малкото индианско момче. Каква разлика имаше сега от недоволния му вид, когато Уолф му се скара заради подгонения из лагера скункс.

Когато смехът утихна, Уолф хвана китката на Клер и я изправи на крака.