Джоан Джонсън - Кид

— Даже ако знаех къде се намира, пак нямаше да те заведа.

— Защо?

— Уолф ще те убие.

— Не мога просто да я оставя там.

— Уолф знае как да стигне дотук. Той ще дойде отново да ме види. Когато го направи, аз ще говоря с него. Веднъж щом разбере, че аз няма да променя решението си, той със сигурност ще пусне Клер.

— И какво трябва да правя аз междувременно? Просто да седя тук и да чакам?

Тя посочи една книга на масата.

— Можеш да четеш това. Може би ще намериш отговор в нея, къде Буут е скрил златото на приятеля ти.

— Какво е това?

— Буут си водеше дневник. Аз го прочетох, но в него няма никакви тайни.

Джейк се намръщи. Все пак това беше по-добро, отколкото бездействието. Той чете през целия ден, търсейки някакво указание, някакъв намек къде Буут може да е поставил откраднатото от Сам злато. Според дневника, Буут нямаше какво особено да каже за престъпния си живот. Това, което Джейк намери в дневника, бяха рисунки с необикновена красота.

На Анабет. На долината. На Сиера Стар. Те му даваха една съвсем различна представа за бандита, който е бил чичо на Анабет. И обясняваше отчасти, защо тя не беше закоравелият престъпник, който можеше да бъде.

Докато Джейк четеше, Анабет излезе да се поразходи сама до края на долината. Какво ли правеше Уолф сега, чудеше се тя. Какво щеше да направи той, ако дойдеше в долината и намереше Джейк тук? Какви думи можеше да използва, за да го убеди, че Клер трябва да бъде върната у дома й?

Анабет отсъстваше почти целия следобед.

Когато се върна в къщата, намери Джейк отвън. Той беше поставил жребеца на място, където можеше да пасе трева, докато разресваше косъма му до златист блясък.

Анабет намери едно удобно място в тревата и седна с кръстосани крака, за да го гледа как работи.

— Намери ли нещо в дневника на Буут? — попита тя.

— Нищо.

— Какво ще правиш сега?

— Предполагам, че ще тръгна да търся съкровището.

Анабет откъсна стрък трева и го засмука с уста.

— Изглежда, че това ще отнеме известно време.

— Колкото и дълго да трае, аз ще намеря това злато.

Анабет въртеше тревата между пръстите си.

— Ами Клер?

Устните на Джейк се опънаха.

— Уолф ще дойде тук — за теб. Когато дойде, аз ще го чакам.

— Джейк…

— Не си губи времето да се тревожиш, Кид. По-добре помисли дали някога Буут е казал нещо, което може да ни посочи местонахождението на това злато.

Сега изглеждаше неотложно да помогне на Джейк да намери златото и да го изведе от долината, преди Уолф да се е завърнал. Може би беше време да разкрие думите, които Буут прошепна, докато лежеше умиращ. Може би Джейк щеше да ги разбере.

— Буут каза нещо за златото, преди да умре. Ръката на Джейк спря във въздуха.

— Какво?

— Само две думи.

Джейк изпусна гребена и падна на коляно до нея.

— Какви две думи?

— Аз щях да ти кажа и преди, обаче те нямат никакъв смисъл за мен, така че не виждам как биха могли…

Джейк постави върховете на пръстите си върху устните й, за да спре нейното бърборене.

— Просто ми кажи какво каза той.

— Задната врата.

— Това ли е всичко? Само задната врата?

Анабет сви рамене.

— Виждаш ли какво имах предвид? В това няма никакъв смисъл. Къщата няма задна врата, а само предна и една отстрани, която води към пещерата. Аз не мога да си представя какво е искал да каже, ако не е било къщата.

— А какво ще кажеш за един заден изход от долината? Съществува ли такава пътека?

Анабет наведе очи, за да не може Джейк да разбере, че лъже.

— Аз не знам такова нещо.

— Ами пещерата зад къщата? — попита Джейк. — Колко дълбока е тя? Има ли втори изход?

Анабет сключи вежди.

— Тя е само това, което изглежда. Можем да я разгледаме заедно, ако искаш.

— Ние? Означава ли това, че смяташ да ми помогнеш в търсенето на златото? — попита Джейк.

— Колкото по-скоро го намериш, толкова по-бързо ще свърши всичко това.

Джейк почувства прилив на раздразнение.

— И после какво, Кид? Твоят приятел апах ще ме издебне от храстите?

— Аз не искам да отида на бесилото, ако това имаш предвид — отговори Анабет.

Спорът можеше да се разгорещи, ако не беше прекъснат внезапно от шум на падаща скала откъм входа на долината.

Някой в тунела бе попаднал на капана.

Уат никога нямаше да намери входа за долината, ако не беше Кучето. Той, Мексиканецът и Змията обиколиха цялата каменна стена, без да намерят нещо, наподобяващо вход към тайно скривалище.

Точно когато вече се отдалечаваха, се появи едно огромно черно куче. То просто изчезна в скалата, сякаш премина през стената. Уат разтри очи и погледна отново, но кучето го нямаше.