Джоан Джонсън - Кид

Той спря да спори с нея и се затича към тунела. Спря на място, където все още имаше прикритие и провери дали всичко е наред около отвора в долината. Камъни запушваха дупката.

— Изглежда, че няма да се върнем обратно по този път — каза Джейк.

Анабет надничаше зад рамото му.

— Виждаш ли някой?

— Не, но това не означава, че някой не се крие наблизо. Ти чакай тук, а аз ще отида да хвърля един поглед.

Джейк можеше със същия успех да говори на стена. Анабет не остана на мястото си и две секунди, преди да го настигне отново.

— Виж какво, Кид. Когато ти казах да останеш на мястото си, то беше за твое добро. Ами ако там има някой с револвер?

— Могат да застрелят теб толкова лесно, колкото и мен. — Тя погледна ранения му крак. — По-лесно — добави после с вдигнати вежди.

Джейк стисна зъби и продължи да върви — да куца — към входа в долината.

Тъжната картина, която намериха, им показа ясно, че никой не е излязъл оттам жив. Само една ръка се протягаше от камъните — и нищо повече.

Анабет посочи един пръстен върху един от пръстите на ръката.

— Аз познавам този пръстен. Носеше го Змията. — Още един от убийците на чичо й беше мъртъв. — Някак си му подхожда да завърши така живота си.

— Как така? — попита Джейк.

— Защото змиите винаги се крият под камък. — Анабет вдигна един плосък камък и завърши погребението, като покри с него ръката на Змията.

— Ранкин знае, че ние сме тук, нали? — попита тя.

Джейк изгледа остро Анабет.

— Да. Ако не е умрял и той под свлачището.

— Свлачището беше подготвено да стигне само за един човек — каза Анабет.

— Тогава той сега търси друг път, за да влезе в долината. Ще го намери ли?

— Има го — призна Анабет с тих глас.

— Ще ми покажеш ли къде се намира?

— За да ме пъхнеш в затвора и да се върнеш тук сам да търсиш златото? Не, Джейк, аз не съм толкова луда. Можеш да се опиташ да го намериш сам.

Джейк я грабна за раменете и я обърна с лице към себе си.

— За теб това място не е безопасно вече.

— Това е моят дом. Тук са погребани баща ми и чичо ми. И аз ще остана тук.

— Какво ще стане, ако Ранкин те последва тук? А той ще го направи.

— Аз ще го чакам.

Той видя в нея решението на бандита Кид Калуун за отмъщение. Трябваше да свърши работата си тук и да я изведе от долината.

Джейк я хвана за ръка и я повлече след себе си.

— Нека отидем да намерим онова злато.

„Махни се от мен! Аз не те искам.“

Думите на Преследвания Елен звъняха в ушите на Уолф. Той беше вбесен от факта, че тя го отпрати. Но не чувстваше само гняв. Ужилването на отблъскването го изненада. Откакто престана да бъде малко момче, той не си позволяваше да се интересува какво мисли за него някое друго човешко същество. Беше научил добре уроците си като син на много бащи. Или така си мислеше. Но съзнаваше, че все още може да бъде наранен.

Когато Преследваният Елен изглеждаше, че не разбира какво той иска от нея, бе лесно да се убеди, че веднъж щом тя разбереше как се чувстваше той, щеше да се промени и да дойде с желание при него. Шокира се, когато откри, че тя желаеше друг. И изпита още по-голям шок, когато осъзна на път за вкъщи, че когато се опитваше да си представи Преследвания Елен под себе си, друга жена заемаше мястото й. Една жена със златисти очи и кехлибарена коса.

Това, което почувства, когато видя Преследвания Елен с белия мъж, не беше толкова резултат на ревност, колкото наранена гордост. Тя предпочете друг мъж пред него. От друга страна съзнаваше, че ако друг мъж докосне Малката, ще го убие. Уолф не знаеше кога желанието му за Преследвания Елен е умряло. Само знаеше, че това, което чувстваше към нея сега, не бе същото, както преди да срещне Малката.

Колкото повече се приближаваше до дома си, толкова по-нетърпелив ставаше да види пленницата си. Спомни си Малката, както изглеждаше на лунната светлина, когато погали с билката тялото й. Спомни си я спяща на леглото от животински кожи във вигвама си, където я остави на следващото утро. Не можеше да разбере защо я намира толкова привлекателна. Но съзнаваше, че сега не искаше толкова да принуди една нежелаеща Преследван Елен да дойде с него, когато държеше като пленница бялата жена със златистите очи.

Брат й я искаше обратно.

Устните на Уолф се изкривиха в дива усмивка. Белият мъж имаше Преследвания Елен. Честно беше Уолф да задържи жената в замяна.

Стана почти тъмно, когато той стигна до селото. Уолф се опита да си представи какво ще прави Малката, когато я види отново. Представи си я седяща до огъня до неговия вигвам, приготвяща вечерята му. Затова, когато пристигна там и не намери някаква следа от огън, нито пък от пленницата си, яростта, която мислеше, че е овладял, избухна отново.