Джоан Джонсън - Кид

— Те щяха да го оставят да се удави! — каза Клер на Уолф. — Нямаше да си помръднат пръст, за да го спасят!

— Едно момче апах трябва да се научи да е прав много неща — каза Уолф. — Плуването е само едно от тях.

— Обаче той наистина е твърде малък, за да го научи!

Уолф сви рамене.

— Обикновено това става в по-голяма възраст каза Уолф. — Но уроците са същите.

— Аха! — каза Клер. — Значи това са уроци. Какво си мислеха, че правят тези момчета, като го хвърлиха така в езерото?

— Те само си играеха — каза Уолф и гласът му стана по-твърд, докато Клер продължаваше тирадата си. — И Пакостникът научи един урок.

— Какъв урок? — попита Клер.

Уолф погледна надолу към мокрото до кости момче. Той повдигна с пръст брадичката на Пакостника, докато го принуди да срещне неговия поглед.

— Какво научи днес, Пакостнико?

Момчето примига поради водата по ресниците си и каза:

— Да не стоя твърде близо до водата. Да ритам с крака, за да се задържа на повърхността. И да нямам доверие на никого.

Уолф се обърна, за да срещне изумения поглед на Клер.

— Виждаш ли? Той е научил много хубави уроци.

— Да не вярва…

— Това е добър урок — каза Уолф с груб глас. — Който и аз научих.

Клер поклати с недоверие глава. Нищо чудно, че Уолф никога не изрази чувствата си към нея. Той никога нямаше да й има достатъчно доверие, за да й даде сърцето си. Тя почувства в гърдите си чувство на разочарование.

— Ела, Пакостнико, ще намеря нещо да облечеш, докато дрехите ти изсъхнат.

Тя се отдалечи и остави Уолф да стои там.

По-късно, когато размишляваше над случилото се, Клер осъзна, че и нещо добро произлезе от следобедните събития. Въпреки че Белият Орел не призна съществуването й, той все пак се опита да накара другите момчета да не се подиграват на Пакостника. Той я чу. И реагира на думите й.

Надежда. Тя мислеше, че се е отказала от нея за сина си. Но сега разбра, че не е така. Че никога нямаше да го направи. Някой ден Джефри щеше да дойде при нея и те щяха да говорят заедно за миналото. И може би тогава тя щеше да го остави зад гърба си.

Уолф дойде при нея тази нощ без извинение за това, което й разкри за себе си по-рано през деня. Той не можеше да си позволи да й вярва — или на който и да било друг. Доверието можеше да донесе само болка.

По-добре беше да се живее всеки ден както дойдеше. Да се погребе дълбоко в нея, да получи удоволствие от тялото й и да даде такова в замяна. Той се бе научил да не зависи от никого за щастието си. Не мислеше, че може да оцелее, ако тази жена му предложеше щастие, само за да си го грабне обратно по-късно.

Дългите зимни нощи минаваха бавно. Двама самотни хора намериха утеха от болката в прегръдките си. Но това представляваше откраднато удоволствие, защото всеки момент и двама очакваха то да се стопи като пролетните снегове.

Пролетта дойде, преди всеки от тях да бъде подготвен за това. Даже и ако не очакваха най-лошото, никой от тях не можеше да предвиди събитията, които накрая щяха да ги разделят.

Пролетта дойде твърде бързо за Уолф. Той се беше надявал, че Клер ще бъде с дете. Но не стана така. Въпреки че я държа достатъчно дълго в одеялото си през дългите зимни нощи, семето му не намери плодовита почва. Той не можеше да я погледне, без да я пожелае. Научи се да оценява разума й, желанието й за работа и острия й език, когато виждаше някаква несправедливост, която искаше да поправи. Той внимаваше да не казва нищо за чувствата си към нея. Те бяха толкова силни, че го плашеха.

Мислеше, че тя може би го обичаше малко. Една нощ през зимата тя толкова се възбуди, че по време на любенето им извика думите „Обичам те!“ на апахе.

Тя не ги повтори отново. Той се страхуваше да го повярва, да не би да не излезе истина. Тя имаше властта да го унищожи, само ако го знаеше. Той се въздържаше да й предложи част от себе си от страх, че това няма да е достатъчно. Беше се заклел като млад мъж винаги да върви сам по пътя си. Сега не знаеше как да постъпва по друг начин.

Той продължаваше да мисли, че Малката изведнъж щеше да дойде на себе си и да види каквото другите виждаха през целия му живот. Че той не заслужаваше любовта и вниманието, които тя му даваше. Затова претендираше, че не е чул любовните й думи. Държеше душата си на разстояние от нея. Остана в безопасност. И въпреки че не живееше сам, почувства едно отчаяние на духа, от което можеше да завие като самотния вълк, на когото беше наречен.

Лагерът все още спеше, когато Уолф напусна вигвама си, за да се спаси от сърдечните връзки, които го свързваха с жената и малкото момче, спящи вътре. Ставаше все по-трудно да каже даже на себе си, че не ги обича. Беше време да признае накрая, че ги обича и двамата.