Джоан Джонсън - Кид

Клер събираше мескитови зърна, които сега бяха узрели в равнината и просто махна с ръка, докато Пакостникът подтичваше към подхранваното от извор езеро. Тя бе научила от Нощното Пълзене как да смила зърната на брашно, използвайки един каменен хаван и дръжка. После брашното се оформяше в нещо, което изглеждаше като хлебче. Или зърната се сготвяха и разбъркваха в един вид каша. Или целите зърна просто се готвеха и ядяха с парченца месо — само че тогава беше необходимо да се изплюва семето.

Съзнанието й бързо премина от Пакостника към нощите й с Уолф. Всяка нощ, в която не отсъстваше от селото, той идваше при нея. Защото трябваше да ловува и защото често излизаше за нападения, той често отсъстваше по цяла седмица. Когато се връщаше, той я търсеше — и я взимаше в постелята си.

Клер започна да очаква моментите, в които той я взимаше в прегръдките си. Тя се опитваше да не мисли за Сам и за това, сякаш предаваше неговата памет. Сам би искал тя да е щастлива. И тя беше щастлива повече, отколкото бе мечтала. Защото беше влюбена.

Тя не бе сигурна кога се случи това. Само знаеше, че чувствата й на възхищение от индианеца бяха прераснали в нещо повече. И тя се влюбваше все повече в него с всеки изминат ден. Тревожеше се за него всеки път, когато той напускаше лагера, особено след като една нощ Уолф й разказа за битката си с един войник. Синекракият така бил стиснал в юмрука си косата на Уолф, че той не могъл да се измъкне.

— Аз помислих, че ще трябва да я отрежа, за да се освободя! — После той намигна, сякаш това беше една голяма шега.

Само че Клер изобщо не намираше за толкова смешна мисълта, че Уолф се е намирал в такава опасност. Неговият разказ накара кръвта й да закипи и тя му показа острата страна на езика си. Тогава той се ядоса.

— Аз съм воин и трябва да се бия с враговете си — каза той. — Няма да стана страхливец поради страховете на една жена.

— Тогава продължавай и нека те убият! — нареждаше тя. — Не ме интересува. Обаче кажи на хората си какво да правят с мен, когато няма да те има. Аз няма да стана жена на някой друг апах! Не мога да го понеса!

Тогава Уолф я притегли към себе си, положи я долу и навлезе в нея.

— Ти си моята жена — каза той яростно. — Ако друг мъж те докосне, аз ще го убия!

Клер се задушаваше, докато извиваше тялото си нагоре към неговото и стискаше с ръце дългата му черна коса.

— Бъди внимателен, Уолф. Аз не искам да те загубя. — Тя почти му каза, че го обича.

Уолф я напълни със семето си и я държа здраво до себе си през цялата нощ. Той не даде никакви обещания, че ще внимава и тя не посмя да каза нищо, когато на другата сутрин той препусна за друго нападение. Тя погледна нагоре в очите му, докато той тръгваше и му даде да разбере обичта, която изпитваше към него. Той просто се обърна пришпори понито си в галоп.

Дълбоко замислена, Клер вървеше към езерото. Когато започна да съзнава заобикалящата действителност, тя чу звуците на плискаща се вода и писъците на децата. Само, че тя разбра, че това не бяха деца — а само едно дете. И то пищеше от ужас.

Клер пусна кошницата с мескитови зърна и се затича към езерото. Това, което видя, когато пристигна там, потвърди най-лошите й страхове. Пакостникът се блъскаше във водата, очевидно неспособен да се задържи на повърхността. Другите момчета стояха наоколо и гледаха.

Тя се изкуши да скочи вътре след него, но нямаше представа колко дълбока е водата и не можеше да плува.

— Помогнете му! — извика тя.

Момчетата я погледнаха с презрение. Те продължиха да подхвърлят подигравки и обиди към борещото се момче.

Очевидно това беше някакво изпитание, само че ако Пакостникът не го издържеше, това щеше да му струва живота. Клер не можеше да стои и да не прави нищо. Тя започна да търси някакъв клон, за да го протегне към момчето. Но наоколо нямаше достатъчно дълъг клон.

Накрая тя се обърна към сина си и извика:

— Джефри, моля те. Ти не можеш да го оставиш да се удави!

Белият Орел се обърна с гръб към нея. Но той каза на другите момчета:

— Може би Пакостникът е твърде малък, за да научи това. Да го оставим да порасне малко, а?

Другите момчета се спогледаха. Никое не искаше да признае, че са направили грешка, но сега, когато Белият Орел предложи, те всички изглеждаха готови да спасят Пакостника. Само че когато погледнаха към борещото се във водата момче, идеята да скочат във водата при него им се стори много по-опасна, отколкото преди.

Клер вече беше готова да скочи сама в ледената вода, когато внезапно Уолф се появи. Той оцени веднага ситуацията и след момент Пакостникът стоеше до нея, борейки се за въздух, докато се опитваше да се освободи от погълнатата вода, Уолф само трябваше да погледне останалите момчета, преди те да се разпръснат, без да кажат дума, оставяйки Пакостникът и Клер сами с него на брега на езерото.