Сюзън Джонсън - Блейз

Балконите от ковано желязо на втория етаж бяха леснодостъпни от покрива. Хейзард се спусна първо на перилата, а после и на самия балкон с едно-единствено, гъвкаво движение, безшумен като сенките, охраняващи сградата. Той отвори леко френските врати, дръпна брокатените завеси и погледна в стаята. Легнала по гръб, Рокси забавляваше някакъв клиент. Леко отегченият й поглед шареше насам-натам. Когато Хейзард влезе, тя му махна с ръка за поздрав и се усмихна. Възрастният бизнесмен, който за жена си тази вечер бе на делова среща в Мейсън, беше обърнат с гръб и сериозно зает с удоволствието си. Хейзард прекоси тихо стаята и стигна до вратата, докато Рокси го наблюдаваше леко усмихната. Той отвори внимателно вратата, погледна по коридора и след като не забеляза никого, изпрати една въздушна целувка на Рокси и се измъкна от стаята. Дяволитото махване на Рокси в отговор на целувката беше едновременно фриволно и изпълнено с чувство за хумор, така че Хейзард все още се усмихваше, когато влезе в апартамента на Роуз.

Изумлението на Роуз се стопи веднага щом го позна.

— Ти си глупак, Хейзард — каза тя със сърдит, почти раздразнен тон, — а и ти е смешно. Това място се охранява денонощно откакто идва за последен път.

— Усмихвам се на маниерите на Рокси — отвърна Хейзард в отлично настроение, въпреки ядосаната забележка на Роуз. — Освен това — продължи той, все още смеейки се, — Реджи Уийвър явно няма да се размине със сърдечния удар на следващата „масонска среща“.

— Така ли се вмъкна? — Роуз вече проверяваше дали извитите прозорци, обърнати към улицата, са прикрити плътно от тежките копринени завеси.

— Входовете ми изглеждаха пренаселени — сухо отбеляза Хейзард.

— Не трябваше да идваш.

— Благодаря ти за приятелското посрещане — каза Хейзард, остави карабината и кожената торба на пода и седна в облицованото с кадифе кресло.

Спокойна, че завесите са дръпнати плътно, Роуз се обърна отново към него.

— Той е наел всяка отрепка в града, за да те убие — предупреди го тя, — да не говорим за телохранителите, които е довел със себе си от Изток. Вчера разлепиха и обявите. Твърде добра цена предлага за главата ти.

— Той? Едва ли става дума за Полковника.

— Не, Янси Страхан. Типичният „джентълмен“ с празни джобове, от тия дето не правят чест на Юга — добави Роуз с отвращение.

Хейзард се изсмя.

— Мислех си, че мразиш Юга.

— Не Юга въобще, Хейзард, само някои задници, които си мислят, че притежават всеки, който има малко по-тъмна кожа от тяхната. И не се опитвай да смениш темата. Адски добре знаеш кой е намислил да те убие, което ме връща към началото на разговора ни. Защо не се върнеш още сега обратно по начина, по който дойде, преди някой да те е надушил? — Гласът й беше умолителен, а в сините й очи се четеше загриженост.

— Нищо няма да надушат — увери я Хейзард. — Успокой се, никой освен Рокси не ме е видял, а тя няма намерение да ме убива.

— Би го направила само с милувки, ако й позволиш — сухо отбеляза Роуз.

— Хайде, Роуз, знаеш, че ти си единствената жена, която признавам. — Усмивката му беше непринудена и подкупваща.

До последното му посещение Роуз беше сигурна, че той проявява повече от обикновен интерес към нея. Но нейната увереност отстъпи пред мисълта, че неговата заложница я е изместила. Тя познаваше сексуалните апетити на Хейзард и това не я учудваше. В края на краищата мис Брадок беше до него по двадесет и четири часа в денонощието, а той никога не беше правил впечатление на въздържател или аскет.

— Хейзард, никой няма да те има, ако останеш още малко тук. С изключение на гробаря.

— И защо тоя тип Страхан е поел така изведнъж нещата?

Роуз се отдалечи от прозореца и кацна на облегалката на едно малко канапе като облаче от коприна и аромат.

— Според слуховете, той и съпругата на Полковника са изключително приятелски настроени.

Веждите на Хейзард се повдигнаха в лека почуда. Милисент Брадок, която бе виждал няколко пъти, винаги му бе правила впечатление на изключително студенокръвна жена. Прекалено слаба, прекалено въздържана, прекалено съвършена, до такава степен, че човек би могъл да си помисли, че един внезапен тласък би могъл да разпръсне това нетрайно създание.

— Не думай — каза той, осенен от мисълта за промените, които тази новина би могла да донесе в живота му. Докато Полковника бе поне ужасно загрижен за безопасността на дъщеря си, то двете му срещи с Янси Страхан, показваха, че той, бе абсолютно недостъпен за всякакви изблици на човещина.