Сюзън Джонсън - Блейз

— Чудесно, Джими, и кажи на майка си колко ценя твоята работа. Сега, би ли изтичал до потока да донесеш едно ведро с прясна вода? — помоли го Хейзард, съзнаващ, че жената, седнала срещу него, е на път да експлодира.

— Разбира се, сър. Веднага — възкликна Джими, изправил се вече на крака. — За нула време ще се върна.

Той едва бе прекосил прага, когато Блейз избухна:

— Колко е безочлива тая жена! Каква невероятна безочливост! За коя, по дяволите, се мисли тя?

— Не бих се притеснявал за това — каза Хейзард успокояващо.

— Аз не се притеснявам. Как бих могла да се притеснявам за това какво казва за мен една перачка?

— Доста снобско изказване, бостънче — отбеляза Хейзард с кисела физиономия.

— Снобско изказване? — отвърна тя със саркастична усмивка, подчертавайки провлачено думите.

Едната му черна вежда се повдигна.

— Точка за мен — каза той.

— Надявам се да е така! — тросна се тя и бързо го заобиколи. — За малко да вземеш нейната страна!

Той вдигна длани, сякаш за да се защити.

— Не съм си го и помислял. Думата „пачавра“ дори не присъства в речника ми.

— Доколкото те познавам, при теб става дума за същества с поли.

— Или с черни ботушки — добави той, хвърляйки й един възторжен поглед.

— Хейзард, сега не ми е до шеги. Можеш ли да го повярваш? — продължи разпалено тя, осъждайки това, което смяташе за нечувана несправедливост. — Каква наглост!

Плътният глас на Хейзард я успокои добронамерено:

— Всички слухове са такива. Не се връзвай.

— Напротив! Проклета да е! Пачавра? — повтори тя изумено, докато пръстите й барабаняха по масата.

— Това е едно малко златотърсаческо градче.

— Прекалено малко, мътните го взели.

— Всеки знае всичко за всекиго.

— Защо, по дяволите, ще ме нарича така? — попита Блейз, по-скоро учудена, отколкото възмутена. — Та аз съм заложница, за Бога. — Обикновено не обръщаща внимание на мнението на останалите, Блейз бе раздразнена от дребнавостта на забележката. Въпросът не беше какво е правила или не е правила с Хейзард. Това си беше нейна работа, тя винаги бе правила онова, което й доставяше удоволствие. Тя беше поразена от факта, че някаква перачка си позволява да коментира нечия благопристойност в подобно диво, нецивилизовано златотърсаческо градче като Даймънд Сити, където порокът сам по себе си беше сериозен бизнес. — Предполагам, че те иска за себе си — отбеляза тя унищожително.

— Не е изключено — съгласи се Хейзард. Блейз се ококори.

— Ти да не си…

— Не мисля, че това е това е твоя работа — отвърна той кратко и ясно и продължи да се храни.

Вилицата бе стигнала, наполовина до устата му, когато тя я грабна от него.

— Отговори ми — настоя Блейз, без сама да осъзнава защо това би имало някакво значение. Просто бе усетила, че е така.

Спускайки бавно ръката си върху масата, Хейзард я погледна насмешливо за миг.

— Ти да не си ми майка? — попита той саркастично.

— Да ти приличам на майка ти? — Отвърна на удара тя с подсладено гласче.

Той отново я погледна за малко, без да казва нищо, обмисляйки отговора си, чудейки се дали въобще да й отговори. В края на краищата, помисли си той, нейният разгорещен кръстосан разпит го забавляваше.

— Не — каза той.

— Не, какво?

— Не, не приличаш на майка ми.

— И?

Той се усмихна дяволито.

— Не, не съм. Сега ще получа ли вилицата обратно?

Вратата се разтвори с гръм и трясък и се появи Джими, останал без дъх, носещ ведро прясна вода. Блейз подаде вилицата на Хейзард и той продължи да се храни.

По-късно същата вечер, в затишието след вечерята, когато настъпващият мрак бе накарал Джими да си тръгне, Хейзард приключи с почистването на карабината си, сложи я внимателно на поставката над вратата и излезе навън.

Чула как резето хлопва в леглото си, Блейз си помисли стресната дали пък не отиваше в Даймънд Сити? Дали щеше да се върне тази вечер. Щеше ли въобще да се върне? Господи, дали пък някой отряд, изпратен да я търси, нямаше да я намери след месец умряла от глад, ако той не се върнеше? Тогава вратата отново се отвори и Хейзард влезе леко прегърбен под тежестта на голям неудобен дървен сандък.

— Върна се — въздъхна тя спонтанно с очевидно облекчение.

— Нямаше ме само две минути — отвърна той, усмихвайки се по вече познатия начин. Той свали подсиления с летви сандък на земята и погледна нагоре с ленив поглед, полупритворил очи. — По-рано ли трябваше да се появя?