Сюзън Джонсън - Блейз

Милисент Брадок се замисли. Заръките на съпруга й бяха недвусмислени, най-вече за това, което трябва да се направи — нищо. Той бе запознат с репутацията на Янси като човек, който прибягва към насилие и в случаи, когато то е излишно.

— Полковникът не би позволил да се рискува с неговата безценна дъщеря — припомни му тя. — Наистина не е зле да обсъдим как да го „издухаме“ от там, но полковникът ще свали главите и на двама ни, ако застрашим неговата любимка.

Янси и Милисент се разбираха отлично. И двамата бяха принудени поради обедняването на своите стари фамилии от Вирджиния да търсят далече от родния дом начин, по който да възродят династиите си. Но те така и не искаха да приемат напълно тая необходимост. Поне не с нужната изисканост. Под повърхността на спокойните им лица винаги тлееше недоволство, защото на никого от тях не се бе налагало да работи, за да се изхранва. Що се отнасяше до Милисент, тя считаше, че да е омъжена за парите на Брадок определено си е работа. За Янси неговото унижение беше още по-очевидно. Наложи му се да си намери работа, след като Гражданската война го лиши дори от тежко ипотекираното семейно имение.

— А вие? — поинтересува се Янси с очевидна ирония в гласа си.

Милисент бе прекарала живота си в култивиране на нюансите в поведението на типичната дама от Юга.

— Защо питате, мистър Страхан? — смъмри го тя с точно премерена доза оскърбление в гласа си. — Аз съм нейна майка. Нужно ли е да ви го напомням?

— Моля да ми простите, мадам — отвърна Янси с очи, лишени от емоция, досущ като нейните, — аз просто съм загрижен за собствеността на Полковника. Затова не можах да се овладея за миг. — Тонът му отразяваше доза разкаяние, съответстваща на нейната засегнатост. Двамата бяха като актьори, изпълняващи изключително благоприлични роли, докато мислите им се въртят около светските ангажименти от предстоящата вечер. Сложното преплитане на лицемерни поведенчески трикове се бе превърнало в тяхна втора природа. Всеки от тях знаеше отношението на другия към дъщерята на полковника и неговите пари, но играта включваше определен набор от правила.

В края на краищата те щяха да се споразумеят. Въпросът бе единствено в това пазарлъците да бъдат проведени с необходимото благоприличие. Непризнатото им заговорничене се проточи до вечеря, което, според слугите на Брадок, бе започнало да се превръща в зачестила, макар и гнусна традиция.

Хейзард се събуди след втора прекарана безсънна нощ в леглото си от бизонски кожи и застави умореното си тяло да се изправи. Той се протегна лениво, реакцията на всяко мускулче по тялото му закъсняваше поне с част от секундата. Днес, помисли си той, едва ли ще е добър ден за неприятности. Тялото и съзнанието у бяха трудноподвижни от умората, а присъствието на Блейз изпълваше мислите му с изключително вредни за неговата съвест идеи.

Той се измъкна тихо от колибата без да я буди и закрачи към езерцето. Утрото му напомняше за неговото детство — свежо, слънчево, с лек ветрец, промъкващ се между листата на трепетликите. За един кратък миг той усети копнеж по оная невинност, по времето, когато само неговото племе населяваше тези земи, по очакването на някакво детско удоволствие — надбягване с коне или пък игра на пръчки, с нищо по-неотложно за деня от обичайните момчешки надпревари между приятели.

Застанал на мъхестия бряг, той въздъхна и носталгията се разсея. Слънцето все още изгряваше, изпълнено с живот и огромно, над все същия каменист, насечен планински пейзаж. Но нищо друго вече не беше същото. Неговият народ се бе преселил на север от планините, където бледоликите все още не бяха дошли да търсят злато или пък само опитваха ралата си в планинските долини. Но неговата невинност се бе изгубила още преди жълтооките да се появят в живота му. И сега той се прегърбваше от труд като роба, в който Блейз твърдеше, че я е превърнал, прегърбваше се в мрачния подземен свят с надеждата, че така ще спаси своя народ от участта на другите прогонени от настъплението на белия човек. В златото бе решението. Универсалното решение на всеки проблем. Е, на почти всеки проблем, иронично си помисли той. Златото не можеше да му помогне в надделяващата над волята му страст към неговата своенравна компаньонка. Той, естествено, знаеше какво би решило проблема… Хвърли се рязко в езерцето, надявайки се, че ледената вода ще промени за малко плътската насоченост на мислите му.